Ситуацията във Венецуела е динамитна – ще последва ли Радев отстъплението на италианеца Салвини? Лидерът на крайно десните в Италия Матео Салвини се отметна и оттегли риториката си в подкрепа на Мадуро
Когато ситуацията някъде по света е динамитна много често бива определяна за динамична от онези, които или не могат да се ориентират в пушилката, или се опитват да отрекат прозиращите през нея очевидности, или пък се ослушват, изчаквайки да се слегне дима и да броят труповете на победените заедно с победителите.
От вчера и българските власти включиха динамото, за да се присъединят най-после към оформилото се вече категорично мнозинство в ЕС. То признава за временен президент на Венецуела Хуан Гуайдо или поне призовава за нови президентски избори, т.е. за евентуално отстраняване на Николас Мадуро от върховния поста в страната, доведена под негово ръководство до икономическа и социална катастрофа.
Динамиката на промените по темата отстрани неочаквано и единствената декларативно заявена пречка в ЕС за обща позиция по въпроса за необходимостта тиранина Мадуро да бъде отстранен. Това беше противоестествената (на пръв поглед) подкрепа на крайно десните в Италия за крайно левия венецуелски фанатик. Свикнали сме подобна безпринципност да бъде проявявана от Путин, чиято полиция бие по капиталистическа целесъобразност комунистите по митингите в Русия, но същевременно същият не се гнуси да подкрепя левичари навсякъде, къде е възможно по света. Например в България, където се радва на взаимност в техните редици.
Ето че лидерът на крайно десните в Италия Матео Салвини се отметна и оттегли риториката си в подкрепа на Мадуро. Изведнъж прозря точно обратното на онова, което говореше за него до онзи ден и се превърна в негов критик.
Възможна ли е подобна метаморфоза да настъпи и в позицията на българския президент Румен Радев, който постави акцента на своята солидарността си с Мадуро през призмата на призива към ЕС да не поддържа неговия опонент Хуан Гуайдо? Според мен, не е възможно.
Каквото и да се каже за италианските крайно десни те трудно могат да бъдат заподозрени като зависими от Кремъл. Северната им лига точи дълга традиция в политическата война с (относително) бедния италиански юг. Руските подстрекателства в тази земетръсна зона могат да имат подкрепяща роля, но не и главна, като се случва у нас. Обратният динамичен завой на Салвини спрямо динамитната ситуация във Венецуела доказа, че той не се ориентира по дипломатическите гърмежи на Цар Топ в Кремъл.
В България обаче, където кукловодите на Путин селектираха публично президента Радев, явно не са разрешени подобни своеволия в отклоняването от “правата линия”. Там по принцип това никога не е било разрешено – освен ако при чертаенето на бъдещата железопътна линия между Москва и Петербург царят не е сложил пръста си неволно и линията е била изкривена на чертожната дъска след това, защото никой не е посмял да му направи забележка (както твърди легендата за Петър Първи).
Срещал съм и бивши русофили, но те са екзотична рядкост. Признавали са ми своето проглеждане по време на представяния на мои книги. Винаги с озъртане и прошепване на това признание. Придружено беше няколко пъти с голям комплимент към моята скромна персона – в смисъл, че бившите русофили са разбрали заблудата си от моите книги.
Не си правя илюзии, но се чудя какви книги чете Румен Радев. Или чете само онова, което му напишат русофилските му сътрудници, подбрани в свитата му още от времето на предизборната му кампания?
На Росен Плевнелиев съм разписвал книги в качеството на автор, защото той прояви интерес към тях. Много преди да стане президент той беше на представянето на първата ми книгата, озаглавена “Мълчанието е злото” на мястото бившия мавзолей на Г. Димитров в София. За сведение на злобарите – това се случи през 2009 г., когато Росен Плевнелиев беше “само” министър и нямаше нищо общо с вменяваната му “русофобия”, заради която по-късно го преследваха яростно в русофилстващите медии у нас.
На Румен Радев не бих се натрапвал, както по принцип не налагам мнението си никому. То е валидно само желаещи да се запознат с алтернативата на вековните лъжи за “течната дружба” по трасето Русия- България.
За разлика от моя блогърска скромност обаче има много журналисти, които все пак имат достъп до президента Румен Радев. Предлагам им да го избавят от изкушението да натрива носове, за което вече писах. Защото Радев е поднасял цветя на паметника на жертвите на комунизма в София, но солово и извън официалната церемония.
Ще кажа и повече: за снимката пред паметника режисьорите на соловото представление са се погрижили да има и гвардеец на пост при полагането на цветята, за да се придаде церемониална и институционална тежест. Ако има журналистически интерес, гвардеецът би могъл да бъде потърсен като един от свидетелите.
Защо Радев прави това тайно и защо не реагира на разкритието в ivo.bg – само заради нежеланието си да легитимира вестоносеца или заради самата вест, която си е наумил да употреби в случай на нужда при създаване на политически проект от “обединителен” за лявото и дясното вид?
Защо не опровергае упреците, че не тачи погубените от комунистическия терор българи? Да не би да му е приятно да му натякват това или пък някой си въобразява, че в Москва не знаят и той крие от Кремъл
Не става дума за т.н. компроматна война срещу Румен и семейството му. Такава има, но на примитивно ниво. А когато стане дума да бъде изобличен един реално съществуващ, но упорито укриван от руския избраник начело на държава факт, няма “доброволци” да направят елементарно медийно усилие да проверят истинността на твърдението (ми). Включително и в редиците на онези, които се опитват да злепоставят президента и така по-скоро го превръщат очите на съчувстващите му хора в мъченик на агресията от страна на “журналята”, изпълняващи мръсни и дребнави поръчки.
Ivo.bg