Прескачам с дистанционното по каналите и какво да чуя: Божидар Димитров отговаря на зрителски въпроси в свое телевизионно предаване по исторически въпроси. На дълго питане от страна на възмутен зрител, който иска Димитров да потвърди убеждението му, че Европа и особено Великобритания ВИНАГИ са се отнасяли зле с България, накрая питащият поиска риторично професорът да каже кога тези западни злодеи (за разлика от Русия, разбира се), са подкрепяли България.

Професорът изслуша многословието с бащинска търпимост към съмишленика си и не го разочарова, изстрелвайки с типичното самочувствие на последната инстанция своето: “никога”.

Нямам желание да се занимвам с личността и делото на уж пенсионирания, но все така вездесъщ , самоназначил се ментор по въпросите на телевизионното разпространние на манипулирана в руска по(л)за история проф. Божидар Димитров. Но се почувствах въвлечен във вица за Иванчо, на когото Марийка казала “здравей”, а той реагирал с “ей, една дума ми каза и веднага ме уговори”!

Та “и аз така”: една единствена дума от устата на дългогодишния директор на Националния исторически музей “веднага ме уговори” да реагирам с текст, който, да обори кратко, но все пак с повечко думи, голяма черно-бяла лъжа за добрините, които ни е причинала Русия и злините, които сме понесли от Запада.

За учудване на българските русфили, които съдят по себе си в преклонението към Русия, нямам проблем да се съглася с един от техните любими упреци, че европейските държави не са направили нищо за българското освобождение от османското владичество. Вярно е, но се отнася само за периода преди Априлското въстание от пролетта на 1876 г. Точно като същото  е вярно за Русия, която води 12 войни с Турция и нито веднъж, по никакъв начин, не мотивира която и да било от тях под каквато и да било форма като опит за защита на българите от османския гнет.

Руският военен кореспондент Василий Немирович – Данченко недоумява в разгара на самата Руско-турска война през 1878 г. защо Русия никога с нищо не е подкрепила нито едно българско въстание (за разлика от въстанията на всички останали балкански народи). Данченко, говорейки в множествено число (защото мнозина негови сънародници са се чудили също), пише в своята книга “Година на война”, че отказът на Русия да подкрепи българското освободително движение, както и да въоръжи българите като съюзници във войната, е “голяма тайна на руската дипломация” и самите непосветени руснаци не могат да разберат каква е причината за това.

Честният руснак не е могъл да знае, че още преди войната Русия заговорничи с Австро-Унгария и Англия да не бъде допусната “голяма славянска православна” държава, т.е. голяма България на Балканите. Резултат от тези заговори са три тайни спогодби – в Райхщад, Будапещаа и Лондон -  в рамките на по-малко от година между юли 1876 г. и април 1877 г. (последната буквално дни преди Александър II, подтикнат от Бисмарк, да преодолее хамлетовските си колебания и най-накрая да прокламира решението си за война с Турция, срещу избухването на която цялата руска дипломация и особено граф Игнатиев са се борили с отчаяно настървение).

За Русия една голяма България е била пречка за имперските й завоевателни планове по отношение на Проливите, а за западните заговорници – голяма България под руски контрол би била неприемливо усилване на руските позиции на същия кръстопът.

В книгата “От Шипка и Плевен до Сан Стефано и Берлин” проф. Константин Косев и Стефан Дойнов признават, че споменатите по-горе договорки са били пазени в дълбока тайна най-вече от българите, на които Русия предлага обречения на ревизия само три месеца по-късно договор от Сан Стефано с единствената цел да прехвърли по-късно вината за разпокъсването на българските земи на лошите европейци, надявайки се мръсната тайна за руската предварителна роля в това дело да си остане секретна.

Ето защо началникът на граф Игнатив в Петербург княз Горчаков, който е бил противник на скалъпения от Н. Игнатиев Санстефански договор, го подписва въпреки несъгласието си с него, с пълното съзнание, че този ялов документ ще настрои българите срещу Европа и поне в това отношение ще се изплати руското усилие във войната, която всъщност е била в крайна сметка дипломатически провал за Русия, както се видяло на Берлинския конгрес.

Пролятата в резултат на Априлското въстание българска кръв, пожертвана въпреки опитите на Русия да го осуети  с помощта на руския военен шпионин от български произход полковник Кишелски, обърква сметките на всички външни фактори. Точно както и безкръвният български преврат в Пловдив ще постигне същото на 6 септември 1885 г. и ще вбеси най-вече Русия.

Първи от новината за страданията на българите се окопитват тъкмо англичаните. В страната избухват масови протести срещу османските зверства. Лондон активира дипломацията си и кани на преговори Европейските сили и Русия, която научава за кланетта не от свои източници, а от американския журналист Макгахан.

За разлика от Бисмарк, който рагира гневно и обявява, че Турция няма право след всичко това да присъства на европейския континент, руската интерпретация е “малко по-различна”, както си вижда от възклицането на видния московски славянофил Иван Аксаков.

“Сега вече ще може да си вземем Проливите”, откровеничи той още преди цялата руска пропагандна машина да се настрои на вълната на състраданието към “братушкте” и да я използва за военно мобилизиране на все още силно травмираното от поражението в Кримската война 20 години по-рано руско общество.

Както в живота, така и в преразказа на историята, употребата на “никога” е меко казано подвеждаща категория- почти толкова, колкото и условното наклонение. По неговата наклонена плоскост обаче неизменно се катастрофирт русофилските интерпретатори, които масово претендират да знаят какво щяло да ни с случи, “ако” Русия не ни е освободила: щели сме днес да ходим с фесове и да говорим на турски.

АКО употребим в отговор същото ако, трябва да се запитаме какво би станало, ако Русия беше подкрепила поне веднъж поне едно българско въстание или “поне” беше позволила на българите с военен опит под руските знамена, като капитан Мамарчев, да продължат със своя освободителна война срещу Турция още през 1829 г., когато османците са били разгромени и войските на руския генерал Дибич са били на подстъпите на Константинопол, а българите започнали да се въоръжават за самозащита след тяхното наредено вече изтегляне в Русия и за своя собствена революция.

Русия не само НИКОГА не застава на страната на истинската българска свобода, но всякога се опитвала да я смачка и да употреби българите за своите егоистични имперски цели.

Тази тенденция се проявява още по времето на войната с Турция, когато руски офицери, политици и медии масово започват да обвиняват бъгарите като “подлеци”, на които се дължат първоначалните военен успехи в балканската кампания на имперската армия, подценила както силата на османците, така и ентусиазма на българите, мнозина от които посрещат руските полкове радушно, но много скоро се оказват обект на издевателства, конфискации и обиди, както и на османско отмъщение след поредното отстъпление от позиции в български селища, обречени на погроми заради глупави действия на руското командване срещу превъзхождащия го противник. Темата за “българските подлеци” е широко застъпена в кореспонденциите на честните руски кореспонденти Данченко и Евгений Утин, възмутени от това несправедливо руско отношение към българите.

Как да си обясним например факта, че срещу руската политика в България се обръща не друг, а героят от Шипка Димитър Петков, загубил ръката си в боевете и награден лично от император Александър II с най-високото руско отличие за проявената храброст? Бележитият български опълченец и политик бързо прозира, че Русия ни носи ново иго (както самият баща на публицистичното русофилство у нас Иван Вазов ще прозре също, макар и чак през 1916 г.).

Русия постига този обрат в отношението на българите с поредица от враждебни действия срещу тяхното желание за независимост и самостоятелност. И така - до ден днешен.

Ivo.bg