Първото ми учудване дойде от това, че новите имигранти нито са първите в този град, нито са мнозинство. При около 2,5 хиляди бежанци от Сирия и Ирак, в Регенсбург има също толкова румънци и дори 1,5 хиляди българи, което си е цял един процент от населението на града. Българската църква беше затворена заради някаква арт-инсталация, а из историческия център на града просеха трима здрави и прави германски младежи, но не и мигранти. Вярно, в Мюнхен по улиците лежат доста румънски баби, но там е стълпотворение, има от всичко.

Всъщност най-голямата група чужденци не само тук, но и в цяла Германия е съвсем неочаквана - това са дошлите от Русия. Взимате руските изселници, които получиха право да имигрират през 1990-те (те продължават да говорят руски и са под влияние на руските медии), прибавяте икономическите мигранти от прехода и ето ви 6 милиона (според някои преценки). Тези хора, впрочем, са сред най-яростните противници на политиката на отворените врати и съответно попълват редиците на „Алтернатива за Германия".

Станах свидетел на една много грозна сцена: руско-германски охранител вдигна отвратителен скандал на иракчанин, че използва тоалетна, която била само за германци, а той щял да я изцапа. Причината не е някаква руска обремененост - просто тези хора се чувстват обидени, че за новите мигранти се полагат специални грижи, докато тях навремето са ги оставили да се оправят сами. Подобна реакция съм виждал и у българи по света - ядосват се, завиждат на новите, на които (мислят си) им е по-лесно.

Истината за "бежанския хаос"

Как държавата успява да управлява бежанците ли? Ами силови мерки няма, набляга се на моркова, така да се каже. Всеки има право да се вдигне и да отиде в Берлин например, но работата е там, че ще загуби онези помощи, които му се дават за интегриране тъкмо тук - курсове по немски, жилище, парична помощ.

Културният скок е трудна работа. Без познания по немски няма как да си намериш работа, а за говорещите арабски този език е като китайския за нас. Най-трудно се оказва намирането на жилище - не само защото има известна подозрителност към хора с ориенталски звучащи имена, а и защото наемите в туристическото градче са скочили тройно през последните десетина години. Двустаен апартамент може да излезе до 1000 евро на месец, а по тукашните правила това предполага заплата, която е непостижима за много от чужденците, начеващи в някаква професия.

На помощ идват доброволците от гражданските сдружения, които се заемат да търсят квартири за мигрантите и да гарантират за тях. Видя ми се много впечатляващо това даряване с доверие, при това от млади хора, които сами още не са си намерили стабилно място в обществото. Тези сдружения организират и срещи на гражданите с бежанците под формата на покана за следобеден чай. Освен че дават възможност за човешки контакт, който е най-добрият начин за преодоляване на страховете, насаждани от популистите, тези срещи имат и практически смисъл - мигрантите научават как да решават административни и битови проблеми, а момичетата например любопитстват как се случват нещата при германските двойки. И в България имаше такива инициативи, например в Нов български, но те затихнаха поради липса на бежанци. Имаше една случка, при която направо ми се прииска да потъна в земята: когато разбра, че съм от България, едно момче от Афганистан разказа как са били брат му на нашата граница и какви пари са им искали. Колкото и ръченици да изиграят нашите емигранти по площадите на Европа, това клеймо трудно ще се заличи.

За мигрантска престъпност не чух - хората са се снишили и живеят с надеждата да се уредят. Всъщност има ли по-добро средство за интеграция от надеждата? Демографски дисбаланс създава обстоятелството, че идват предимно млади мъже. Но ако се върнем към числата по-горе, ще си дадем сметка, че проблемът е незначителен. Тези мъже се надяват един ден, когато се уредят, да доведат в Германия и жените си, но бюрократичните процедури отнемат години. Междуременно има арабски мъже, които се опитват да водят връзки с германски жени, макар социалното неравенство (мигрантите започват от нулата) да прави трайната връзка доста трудна. Обратното - сирийско момиче с германски младеж - се било случило в Регенсбург само веднъж. Впоследствие девойката била тежко оплюта и маргинализирана от своите заради това „предателство“.

Въпросът не е в религията, както пишат в България. Моите наблюдения са, че тези хора не са особено религиозни. Дори джамиите им са на етнически принцип - албанска, турска, арабска. Те просто са се вкопчили в групите си, откъдето получават подкрепа и сигурност в стресиращата ситуация на чуждата страна. Така се държат и много от нашите мигранти, които се самозатварят около чалга-телевизията, носиите, съпротивата срещу езика на приемащата страна - и то не толкова заради някаква носталгия, а защото имат нужда от усещане за сигурност. Това са стратегии за оцеляване.

Германия се променя пред очите ни

Регенсбург е сравнително отворен град - заради университета, но и заради историята: тук, през американската окупационна зона и през близката чехословашка граница, в миналото са преминавали прокудените судетски германци и бягащите от комунизма, така че приемането на бегълци има традиции. И все пак няма как да не го видиш: Германия се променя пред очите ни. Тя не само се превърна в хуманитарна суперсила, както я наричат след 2015. Тази мощна икономика започва да се диверсифицира демографски - срещате лица с различен цвят, ядете във всевъзможни ресторанти, чувате всякакви езици, все по-често и български. Вече близо половин милион от пристигналите се обучават или работят в гладната за кадри германска икономика. И понеже работната ръка продължава да не достига, в края на миналата годината страната реши да либерализира условията за прием на мигранти от неевропейски страни.

Това, от което си заслужава да се поучим, е следното обстоятелство: групи от различни места по света, които не образуват компактни маси, биват пропускани за попълване на демографския фонд и разселвани по територията на страната. Ще прозвучи като културен стереотип, ако кажем, че в Германия имиграцията се третира доста по-хладно и прагматично, отколкото в Югоизточна Европа. Но какво да  правим - понякога стереотипите отговарят на реалността.

Ивайло Дичев, Дойче Веле