Турската (де)ескалация в сирийския конфликт
Когато на 20 януари Турция започна своята военна операция "Маслинова клонка" по суша и въздух срещу кюрдите от райна на северния сирийския град Африн, това не можеше да се случи без съгласието на Русия. Тя имаше свое военно представителство в самия Африн, както и поне два зенитни комплекса С-400 в района, чрез които, ако пожелае, би могла да контролира небето срещу навлизането на турски самолети.
Руските ракети обаче не полетяха, а представителите на Москва бяха тихомълком изтеглени. Явно това е било договорено два дни по-рано, когато в Москва се появиха двама висши представители на турските воъръжени сили и разузнаването.
Въпросите около турската офанзива заваляха веднага. Например: ще доведе ли тя до напрежение между Москва и режима на Башар Асад в Дамаск, който определи турската офанзива като агресия и заплаши с ответни действия. Ограничеността на сирийската реакция, която се свеждаше до няколко въздушни нападения над турски военни конвои, потвърди, че Сирия на Асад е здраво привързана към руската колесница накъдето и да тегли тя. Така беше до преди няколко дни.
Изненадващо за всеки от нас, който не си говори пряко с Путин, Ердоган или Асад, сирийски правителствени части атакуваха турски позиции на подстъпите към Африн. Ердоган реагира гневно и още същия ден декларира, че сирийската акция е била спряна от турската артилерия.
Този път въпросът е…същият. Какво цели Кремъл и дал ли е разрешение на своя сирийски клиент да предизвика Ердоган, с когото Путин се срещна 7 пъти през изминалата 2017 г. лично в рамките на процъфтяващата руско-турска дружба. И без "поверителна информация" от първа ръка, човек може да се досети, че Башар Асад, унизен до степен да бъде побутван от руски военни по време на посещението на Путин в базата Хмеймим на сирийска земя миналия декемри, едва ли би си позволил своеволието да постави на изпитание руската закрила и да остане сам срещу практически всички (с изключение на Иран и проиранските милиции Хизбуллах, върху чиито щикове се крепи) - от американците и сирийската въоръжена опозиция, до турците с тяхната огромна армия.
С други думи може да се направи обосновано предположение, че Дамаск не е решил на своя глава да направи демонстрацията в покрепа на кюрдите в Африн. Как се съотнася това към факта, че Русия предаде кюрдите в Африн, а сега чрез маневрата на Асад като че ли им изпраща нещо като извинение, рискувайки обаче да трябва да се извинява и на Анкара?
Освен всичко друго, фактите на терен показват, че декларираната победа над "Ислямска държава" от страна на Путин поради което руските части се изтеглят от Сирия, е най-меко казано прибързано пожелание. Ислямистите си връщат позиции, но руските се завръщат (доколбкото изобщо са напускали Сирия). Ако не броим завръщането на т.н товар 200, т.е. на ковчези с тела на заганили руснаци.
Москва отрича това да са кадрови военни, но на 20 февруари за пръв път призна за десетки ранени (и загинали) за първи път, т.е. призна големи загуби в "жива сила", които обаче били просто граждани на Руската Фенерация. Сол в раната налива фактът, че тези загуби ( път били те и "само" наемници), са резултат от американски въздушни удари край Дейр аз Зур в периода 7 – 9 февруари без самите американци да са понесли каквиото и да било жертви.
Ако всичко дотук изглежда като главоблъсканица от противоречия, включително и по въпроса защо НАТО не се притича на помощ на Турция по силата на прословутия член 5 от Атлантическата харта, когато един съюзник е нападнат (от сирийски части и с благословията на Русия), замислете се колко още по-объркваща е картината на фронта на враждите и приятелствата около кюрдския фактор. Основен враг на кюрдската независимост е Турция, но и нито една регионална сила, освен Израел, не подкрепя възникването на кюрдска държавност. Сред арабските страни пък само Обединените арабски емирства и Саудитска арабия са на същото мнение.
Изглежда каузата на кюрдите, предавани от руснаци и араби непрекъснато, е обречена. Обаче на терен кюрдите се доказаха като едни от най-боеспособните пехотинци, без каквито не може да бъде спечела войната в страната. Те превзеха Рака, т.н. столица на "Ислямска държава" в Сирия, а и в Ирак изиграха ключова роля в прогонването на ислямистите от Мосул, вторият по големина град в Ирак, държан от "Ислямска държава" до миналата година. Сега оказват отпор на най-голямата и най-опитната армия в региона, каквато е турската.
От страна на световните сили подкрепа за кюрдите също е "шарена". САЩ подкрепят кюрдите на Изток от Ефрат, но не и на Запад от великата река, където се намира Африн – един от първите градове, попаднали в ръцете на бунтовници срещу режима на Асад след избухването на гражданската война там през- 2011. Русия е срещу кюрдите в Североизточна Сирия, а до неотдавна беше на страната на кюрдите в Африн. Ако обаче Ердоган изпълни заканата си армията му да превземе Африн и да продължи на Изток към град Манбидж, там ще се изправи не само срещу съюза между арабите от Сирийските демократични сили с кордски формирования, но и пряко срещу техните американски инструктори.
Турция се опитва да се възползва от противоречията, между своите противници, но те в Сирия те са толкова многобройни многопластови, че едва ли това е възможно да донесе успех на турския замисъл да се наложи прокламираната от Анкара "зона за деескалация" под турски диктат. По всичко изглежда, че самостоятелната й игра е по-скоро хаотична, плод на желанието на Ердоган да не губи ролята си на важен фактор в решаването на конфликта, отколкото "обречена на успех".
ivo.bg