През м. юли 2017 г., в разгара на поредния дебат около придобиването на нов боен самолет за българските ВВС, Швеция оттегли кандидатура си за участие в конкурса за новия боен самолет на Белгия. Като официален мотив, шведската страна обяви, че: „Белгия търси пълна оперативна поддръжка от държавата доставчик. Това би изисквало такава външна политика и политически мандат от Швеция, каквито не съществуват днес”.

Малко преди Коледа м.г., като реакция на решението на българските власти да предпочетат Ф-16/70, Швеция изрази „голямо разочарование и тревога”, като нейни представители не спират да подчертават, че офертата им отговаря на „всички технически и оперативни изисквания” и на другите условия, поставени от българската страна.

Ето това трябваше да бъдат ключовите въпроси на българския дебат за новия изтребител: първо, кои са онези политически изисквания, които Швеция не може да изпълни в случая с Белгия, но за България нямали значение? И второ - защо България не е поставила такива изисквания?

Вместо да разяснява тези въпроси на обществото, което трябва да бъде убедено в необходимостта от този значителен разход, българският дебат заля обществото със сравнения на портокали с ябълки, с празни политически декларации и обвинения в лобизъм.

На първия от горните въпроси отговорът е прост и ясен. Истината е, че белгийските изисквания предполагат максимално оползотворяване на съюзническите преимущества, които дава членството в НАТО. Преимуществата да бъдеш технологично и оперативно част от колективната отбрана, да имаш до себе си съюзници, на които да можеш да разчиташ напълно и в най-трудните моменти. Преимущества, които Швеция честно си признава, че не може да осигури, поради статута си на неутрална държава. Все още.

Геополитическият избор на шведите трябва да се уважава. България, заедно с още 28 съюзни държави е направила друг избор, който, освен всичко друго, обяснява по същество защо в европейската част на НАТО летят повече от 700 Ф-16. А защо Унгария и Чехия останаха единствените примери с около две дузини „Грипен“ - свидетелствата, включително шведските, са единодушни - обосновани предположения за корупция.

Отговорът на въпроса обаче, защо България до неотдавна не е искала да оползотвори максимално преимуществата, които чрез новия самолет дава членството в НАТО и дали отказът от тези очевидни преимущества е съзнателен, или плод на стечение на български обстоятелства - заслужава по-подробен анализ.

След решителната промяна на геополитическата ориентация на България през 1997 г. военно-политическите кръгове в страната почти единодушно са споделяли виждането, че Ф-16 е най-подходящата платформа за смяна на остаряващите ни бойни самолети. Първото принципно запитване към САЩ бе направено през пролетта на 2001 г. Отговорът дойде вече при екипа на Сакскобурготски, но той, с активното съучастие на върха на ВВС, предпочете да закупи прословутите хеликоптери „Кугър”.

Процесът бе възобновен през 2008 г. по времето на Тройната коалиция, а в началото на 2009 г. със САЩ бяха по принцип договорени първите 8 Ф-16/25, изцяло обновени и модернизирани в „блок 50”. Към м. март се очакваше само „писмо за съгласие” от българска страна за да се финализира сделката. Цената към този момент беше под 360 млн. щ.д. Решението бе оставено за кабинета Борисов-1. Световната финансова криза и рязкото съкращение на военния ни бюджет (около 40%) отложиха отново обновяването на бойната ни авиация.

През 2012 г. процесът получи нов политически тласък и ген. Румен Радев, с голям ентусиазъм поведе отбора към португалските Ф-16, едни отлични за нуждите на България самолети, според нашата „военна експертиза” тогава. Ако не беше колебанието на финалната права при Борисов-1 и предсрочната му оставка в началото на 2013 г., българското небе отдавна да беше пазено от Ф-16, а МиГ-овете да се оттеглят постепенно на пенсия. Парите за сделката (отново около 360 млн. щ.д. за 8 машини) вече щяха да са значително изплатени за сметка на поддръжката на МиГ-овете.

Борисов-2 донесе неочакван обрат. Ръководството на МО започна да изпуска цялата си пара през пропагандна свирка, отдаде се на декларативни заклинания и празнодумие, създаде хаос в процесите за модернизация на отбраната. Решенията за авиацията, в частност, „бетонираха” използването на Миг-29 за дълъг период напред. По това време командирът ВВС ген. Радев и неговото обкръжение възприеха призванието за поемане на мисия за „спасяването” на ВВС.

На фона на волунтаризма и безхаберието на правителството и на върховния главнокомандващ, това изглеждаше напълно оправдано и до голяма степен позитивно. Свидетелство за това са решенията, постигнати от ген. Радев директно с премиера Борисов, когато на военно-политическото ръководство бе отредена ролята на зрители.

Стратегическата грешка на правителството и парламента обаче бе абдикацията от отговорността и контрола върху формулирането на изискванията за новия изтребител. Това бе едно от ранните предупреждения, че едноличното управление на държавата, съчетано с калпава управляваща коалиция, носи рискове и недостатъци, с потенциални тежки последствия за ключови сектори на държавата.

Пренебрегването на принципните въпроси за управлението на демократичната държава и особено на гражданския контрол, безхаберието на държавното ръководство в областта на отбранителното строителство доведоха до това, че важните процеси, в т.ч. формулирането на критериите и изискванията за новия боен самолет бяха оставени на практика на малка група офицери от ВВС.

Така ген. Радев бе принуден да поеме на плещите си решението на въпроси, които далеч надхвърляха неговата длъжностна характеристика. Той се превърна в безалтернативен лидер в избора на самолета. Министерски заповеди утвърдиха ръководната му роля. Неговият екип определяше критериите и методиката за оценка. Каквото кажеше ген. Радев, това и ставаше. С неинформираното съгласие и подкрепа на управляващи политици.

По ирония на съдбата, прехвърлянето тогава върху ген. Радев на медийно видими и несвойствени отговорности от общодържавно значение изигра впоследствие лоша шега на същите управляващи, които той категорично победи на президентските избори.

Това е много важно да бъде разбрано и днес, когато срещу Радев, в бившето му качество се отправят укори за субективизъм и двойни стандарти. Именно висшите политически кръгове носят отговорността изборът на новия самолет да се изроди в порочни методики за сравняване на технически критерии, като че ли се купува пералня.

Незрелостта на нашето демократично устройство и ярките примери на некомпетентност в областта на отбраната подхраниха обществените представи, че гражданите в униформа, или т.нар. „военна експертиза” по право имат монопол и последна дума във военната област. И че ако в тази област се осмелят да навлязат цивилни, то мотивите са лобизъм и корупция. Одисеята около избора на новия боен самолет, описана доста адекватно и в Доклада на Временната парламентарна комисия от 2017 г. е важен урок в това отношение.

Някъде към началото на 2015 г., лишено от политически корективи, ръководството на ВВС започва постепенно да прави завоя към „Грипен”. Засега все още можем само да гадаем за причините, а и Временната парламентарна комисия също претупва това развитие. Лично аз не смятам, че причините са в материални стимули от шведска страна към действащи военни от ВВС. Но тъй като напоследък стана модерно да се говори за лобизъм, фактите за пряко и косвено лобиране изобилстват.

За разлика от останалите възможни конкуренти, шведският продукт се радва на сърдечен прием в определени кръгове от ВВС, на масирани „промоции” в специализираната литература и в определени медии в България, по време на конференции и пр. форми на „спонсорство”, на платени екскурзии на подбрани журналисти в Швеция и т.н. За разлика от останалите конкуренти, производителят на „Грипен“ откри постоянно представителство в България, което иначе е нормална търговска практика. С една дума, от гледна точка на „лобизма” в широкия смисъл на думата, „лагерът на Грипен” нямаше конкуренция.

И не само това. До началото на 2015 г. бюджетната рамка за новия тип боен самолет на ВВС се приема за около 800 млн. лв. Това отразява опита от описаните по-горе два случая на преговори за 8 бр. Ф-16, както и необходимостта да бъдат финансирани и други неотложни нужди на отбраната. В периода март-юни 2015 г. искането нараства на 1.84 до 2.3 млрд. вече за 16 машини. Увеличението на лимита всъщност отваря вратата за новопроизведени самолети, макар и по-малко на брой. Отваря се вратата за „Грипен“.

На 2 юни 2016 г. парламентът одобрява с ентусиазъм изготвения от „военната експертиза” и внесен от правителството „Проект за инвестиционен разход” (ПИР) на стойност 1.5 млрд. лв., но, забележете - само за 8 (9) самолета.

Никой от правителството и нито един народен представител не зададе въпроса кое налага увеличението от 800 млн. на 1.5 млрд. за същия брой (8) самолети, както и защо единствено от Швеция се искат новопроизведени самолети, а от останалите държави - изрично само „втора ръка”. Никой не попита защо не е отправено актуализирано запитване и допускане на нов Ф-16, или на други нови самолети. И никой от правителството или от парламента не укори тогава ген. Радев за откритото лобиране за новопроизведен (разбирай единствено „Грипен“) самолет. Преоборудваните Ф-16, така харесвани от ВВС само допреди броени месеци, изведнъж станаха “таралясници” и „бракми”.

В хора на привържениците на „новия” самолет започнаха да припяват и парламентарни лидери и даже самият премиер. Така, вероятно без да си дават сметка, те припяваха в хора „За Грипен”. По този начин изборът на „Грипен“ бе предопределен от “военната експертиза”, оставена без контрол, но със съучастието на политиците на деня. Същите тези политици, мнозина от които днес критикуват Радев.

Затова, предначертаната развръзка не изненада никого. Назначеното от вече президента Радев служебно правителство обяви избора на „Грипен” като предпочитан. Паметни остават думите на тогавашния служебен премиер Герджиков, който простодушно си призна, че са послушали президента, „като безспорен капацитет по въпроса”. Ако не беше тази припряност на президентския екип в последните дни на неговото правителство, българските „Грипен“-и вече щяха да слизат от конвейера.

Повечето от укорите към Радев са несправедливи. Някои от тях обаче не са без основание и основният е в това, че от висотата на възложените му и възприети от него отговорности като висш военен командир, завършил и „американска военна академия”, непонятно защо допусна стратегическата съвместимост да бъде подменена с обикновена „военно-техническа” експертиза. И не е вярно, че стратегическият избор се прави „без да те интересуват подробности”. Тези думи на Радев ще бъдат опровергани при предстоящите преговори със стратегическия съюзник.

Въпросът за „стратегическата съвместимост”, която е с нива по-важна от стандартните оперативни и технически критерии на НАТО, е сърцевината на днешния български дебат за бъдещето на бойната ни авиация. Няма друга оръжейна система, която да олицетворява геополитическата ориентация на една държава, която да я обвързва със съюзнически взаимозависимости, колкото бойният самолет. Именно заради това, противниците на днешната геополитическа принадлежност на България са впрегнати на максимален предел да защитават „Грипен“ и да очернят Ф-16.

Защото, както бе посочено в началото, Швеция е неутрална държава и няма никакви ангажименти към нашата и към колективната сигурност. Без шведите да имат вина, тяхната самолетна кауза влезе в употреба от про-кремълските глашатаи у нас, които още от началото на 90-те години пропагандират „неутралитет” за България, който означава далеч от НАТО и ЕС и връщане в руската сфера на влияние. Затова, апропо и МиГ-29 толкова трудно отива на пенсия.

Аз все още вярвам, че Румен Радев е убеден в днешната геополитическа принадлежност на България в НАТО и ЕС. Битността му на държавен глава обаче, налага много по-високи изисквания за неговите думи и дела, отколкото като командир на ВВС.

Факт е, че в последните месеци правителството, парламентът и висшето военно-политическо ръководство се опитват да върнат процеса по избора на новия самолет в нормалното му русло, да поправят собствените си грешки, трупани с години. За съжаление, острите коментари на президента Радев срещу избора на Ф-16 го позиционират против здравия разум, против даже преобладаващото мнение на бившите му колеги от ВВС.

Нещо повече, поведението му го поставя в светлина, която е вредна за България. Да, някои приписват това на прекалените амбиции и честолюбие. Но честолюбието не може да стои над интересите на държавата. Изборът на новия боен самолет е държавен, а не личен въпрос.

Президентът е прав в критиките си към изпълнителната и законодателната власт, които бяха обобщени и в неотдавнашното му новогодишно изявление. Но по въпроса за избора на самолета той е очевидно уязвим и упорството, с което продължава да отстоява порочното наследство, подкопава достоверността на една възможна идейна алтернатива на днешното изчерпано управление.

Възприемането на избора на новия боен самолет като игра с нулев резултат, при която един печели, а друг губи, е крайно вредно за държавата. Мнозина в България са дали принос в този продължителен процес, но безгрешни няма.

Успешният завършек на процеса, основан на здравия разум, е важен не толкова за участниците в него, колкото за всички български граждани, които плащат сметката, за да живеят в сигурна държава.

Бойко Ноев - министър на отбраната в правителството на СДС, в служебното правителство на Ренета Инджова, заместник-министър на отбраната в правителството на Любен Беров и бивш посланик в НАТО, Белгия и Люксембург, в коментар за Агенция „Фокус“ във връзка с процедурата по придобиване на нов боен самолет.