Сръбската държавна доктрина, създадена през 40-те години на ХІХ век от Илия Гарашанин е стриктно спазвана без да й се дава гласност (до 1902 г.) в продължение на десетилетия. Макар и антируско в своята същност “Начертанието” на Гарашанин не е пречка при съгласуваността на сръбската външна политика с руската през следващия век и половина. То е изградено, ако погледнем през погледа на неговия автор, като едно сръбско патриотично творение, целящо не само освобождаването на все още поробените славяни от Османската империя, а и от Австрия, както и извоюването на сръбската независимост. Територията на Сърбия трябвала да се увеличи с привличането в рамките на скороосвободената държава и останалите близки и далечни славянски земи, като по този начин 

Сърбия да изиграе ролята на един Пиемонт на Балканите

 Всичките български земи влизаха в анексионистичните планове на Гарашаниновото начертание, като в него се набелязваха и конкретните задачи за изпълнението му.
Едно от най-сериозните практически действия на Сърбия за реализирането  му е изпращането на сръбски емисари, сред които е Стефан Веркович, сред македонските българи. Но Ст. Веркович скоро се убеждава, че мисията му е неизпълнима, тъй като

в Македония не успява да намери сърби

 За тази му дейност и за резултатите от неговата мисия най-красноречиво говорят неговият богат архив, съхраняван в НА на БАН включително и кореспонденцията му със Сръбската академия на науките, съхранявана в нейния архив в Белград. Своите наблюдения той излага и в книгите си „Народне песме македонски бугара“ (Белград, 1860), „Описание быта болгар, населяющих Македонию“ (Москва, 1868), „Топографическо-этнографический очерк Македонии“ (Санкт Петербург, 1889) и др.
Друга възможност, която се разкрива при осъществяването на Начертанието на Гарашанин е воденето на преговорите между Добродетелната дружина и сръбското правителство през 1867 г. със съдействието на Русия, като за хода на преговорите Найден Геров информира граф Н. П. Игнатиев. Успоредно с тези преговори сръбската държава води успоредни тайни 

преговори с Гърция и Влашко за подялбата на българските земи

 Любопитното в сръбско-руските отношения е че гнусящите се от простолюдието руски монарси се сродяват с династията на бившите сръбски свинари и търговци на свине, който факт ще се окаже много важен в бъдещото сръбско-руско братство.
Отново със съдействието на Русия, потвърдено със Санстефанския и Берлинския договори Сърбия успява да откъсне значителни български територии, достигащи до долината на река Българска Морава и Моравско, като апетитите към Видинско, Трънско и Софийско никога няма да престанат.
Следващият замислен план срещу България е сръбския удар в гръб след Съединението през 1885 г. Поражението, нанесено на Сърбия от българската войска през войната само временно отлагат подготвеният нов удар срещу българите. Този път вече Начертанието на Гарашанин претърпява известна корекция, като на въоръжение сръбската пропаганда изважда картата на македонизма, а един от най-сериозните нейни органи за неговото изпълнение ще бъде учреденото в Белград Дружество „Свети Сава“. Приеманите доскоро с присмех бръщолевения на Милош Милоевич изведнъж ще се окажат също важен аргумент при корекциите в Гарашаниновата доктрина. Най-голяма активност вече проявява сръбският учен и посланик в Цариград проф. Стоян Новакович, който поема щафетата от Гарашанин (1887), а „научните“ аргументи ще бъдат предоставени от географа Йован Цвиич. Този път сръбската пропаганда вече продължава своите действия с продажни български души, каквито се оказват македонските българи Коста Групчев и Наум Евров. И тази акция на сръбската пропаганда е съгласувана с руската и турската страна.
В следващия етап 

на сцената излиза Кръстю Мисирков,

 който е един от питомците на Дружеството „Св. Сава“. Образованието си той завършва в Сърбия и Русия. През декември 1902 г., когато той все още публично не се е отказал от българския си произход, Българската екзархия го назначава за учител по гръцки език, история и българска литература в Битолската българска мъжка класическа гимназия. В Битоля същевременно той е и личен секретар, и домашен учител на децата на битолския руски консул Александър Аркадиевич Ростковски, един от създателите и пропагандаторите на македонизма. След убийството на А. Ростковски от турците на 26 юли 1903 г., Мисирков уплашен и за своя живот, заминава с тялото му за погребението в Одеса, където остава за продължително време. В последните месеци на 1903 г. (септември – октомври) К. Мисирков е сред основателите на Славяно-македонското научно литературно дружество “Свети Климент”, в което изнася редица беседи. През ноември 1903 г. идва в София и в края на годината със сръбски пари отпечатва книгата си “За македонцките работи”.
През декември същата година за кратко време е в Белград, където се среща със С. Новакович и прави опит да си вземе заработеното от сърбите. От Белград заминава отново за Русия. От януари 1904 г. е назначен за учител в Девическата гимназия в Бердянск, а от 1 август 1905 г. - за редовен гимназиален учител в Одеската девическа гимназия. Учителствува и в Кишинев. В Одеса започва да издава списание “Вардар”, от което излиза само един единствен брой на 1 септември 1905 г. В следващия период, с известни приливи и отливи, Мисирков лека-полека ще започне да преодолява своите македонистки импровизации, както самият той ще се изрази по-късно, но това е вече е друг етап в неговия живот, дейност и творчество, на който няма да се спирам.

Със съдействието на видни руски общественици и учени, както и популярни славянофили в Русия се създава Славяно-македонското дружество. Един от най-достоверните източници за неговото създаване и дейност са спомените и писмата на намиращия се по това време в Русия български студент и деец на ВМОРО Христо Шалдев (Гумендже, 25 декември 1876 г. – София, 2 февруари 1962 г.). Спомените и запазената част от архива на Христо Шалдев получих през 80-те години на миналия век от неговия син инженер Илия Шалдев, който беше емигрант в Австралия. Те бяха заведени в ЦДА в София, където се съхраняват и днес. Въпреки, че с инж. Шалдев се договорихме да подготвя спомените за печат, за която цел той неколкократно ми изпраща допълнителни, дори преписани части от спомените, снимки и важни лични документи за баща му, аз така и не успях да ги публикувам тъй като не можах да убедя никого да се осигурят средства за тяхното публикуване, въпреки, че и сега те стоят преписани и готови за печат. Към спомените са приложени и изключително

важни документи за дейността на българските студенти в Русия

и тяхната подкрепа и материална помощ за ВМОРО и за Илинденско-Преображенското въстание. В спомените си Хр. Шалдев се спира пространно и на действията на македонистите в Русия и разширяването на тяхната дейност в резултат на руско-сръбското сътрудничество.

От 1895 до 1899 г. Хр. Шалдев е ученик в Духовната семинария в Цариград. По това време става член на ВМОРО, като същевременно е и един от най-доверените хора на Българския екзарх Йосиф. (През тридесетте години на миналия век, по времето която е редактор на сп. „Илюстрация Илинден“ той ще публикува в списанието своите спомени за Екзарх Йосиф.)  От 1899 година Хр. Шалдев се записва за студент в Руската духовна академия в Санкт Петербург и е един от учредителите на Тайното македоно-одринско студентско дружество в Санкт Петербург, което скоро създава широка мрежа от комитети в Казан, Киев и Одеса. По поръка на ВМОРО и на Българския екзарх Хр. Шалдев наблюдава и ги информира за действията на Славяно-македонското дружество в Русия. Събраните значителни суми за оръжие Тайното македоно-одринско студентско дружество Хр. Шалдев предава на Революционната организация, прекъсва следването си и заедно с останалите членове на дружеството се включва с четите на ВМОРО в Илинденско-Преображенското въстание. След въстанието той отново заминава за Русия, за да довърши образованието си. След поражението на въстанието сръбската пропаганда става все по-активна и чрез своето оръдие в Русия Славяно-македонското дружество. За своите наблюдения върху активизирането на дружеството, облягащо се на сериозната подкрепа на сръбската, руската и турската страни през 1904 г. Хр. Шалдев в голямо писмо докладва на Българския екзарх Йосиф. Тук той се спира и на конкретните действия на видни руски учени и общественици ангажирали се с подкрепата и разпространението на македонизма, които се явяват продължители на дейността на убития Ростковски. Сред имената, които посочва Шалдев са Теплов, подпредседателят на Славянското благотворително общество Наришкин, редакторът на в. „Свет“ В. В. Комаров, публицистът Дурново, както и бившият руски консул в Битоля Ростковски. В писмото си до Екзарха Шалдев се спира и на действията на новопоявилите се македонисти Мишайков, Якимов, Филип Николов и Н. Ничота. С голяма стойност са сведенията, които Шалдев дава за програмата и плановете на македонистите, съдържащи се в заловена тяхна кореспонденция.
За сдружените действия на руснаци, сърби и турци с македонстите ще научите повече от по-долу приложеното писмо на Хр. Шалдев, тъй като авторът му е далеч по-красноречив от мене, за да ви го преразказвам. Този документ, текстът на който публикувам изцяло без каквито и да било съкращения, се съхранява в ЦДА в София във фонда на Българската екзархия.

Цочо В. Билярски, "Фактор.бг"

* * *
ПИСМО ОТ ХРИСТО ШАЛДЕВ ДО БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ
С[АНКТ] ПЕТЕРБУРГ, 19 ЮНИ 1904 Г.

Христо Шалдев

Ваше Блаженство,
Тъй като въпросът, за който ще говоря в настоящето си се отнася до интересите на подведомственото на Ваше Блаженство църковно-училищно дело, за спешното развитие на което сте употребявали и употребявате неимоверни усилия и което сте ограждавали от външни и вътрешни врагове, то осмелявам се да отнема част от скъпоценното Ви време, защо търся извинение. Не зная как, Ваше Блаженство ще погледнете на моя постъпък, но въодушевлявайки се от чист патриотизъм и от любов към общественото благо реших се да съобщя само факти, за важността на които нека Ваше Блаженство съди.
От миналата година тук в С[анкт] Петербург се основа „славяно-македонско“ дружество, целта на което е пропагандиране идеите на г. Ст. Новаковича и Теплова, - че македонските славяни са самобитно славянско племе чуждо по език и нрави от българското и че те трябва да премахнат схизмата и ратуват за възобновяване на Охридската автокефална архиепископия. В началото, после първите постъпки да побъркаме за основанието на това дружество, ние не дадохме голяма важност съдейки по умствения и нравствен облик на членовете му, но зорко следихме за действията им. Впоследствие се узна, че зад гърба им стоят видни славянофили като подпредседателя на Славянското благотворително общество Наришкин, редактора на в. „Свет“ В. В. Комаров, публициста Дурново, бившия в Битоля руски консул Ростковски и др. Посредством първите двама нам, - студентите македонци българи, тази година бе запретено да посещаваме заседанията на Славяно-македонското дружество, които се устрояват в залата на Слав[янското] благ[отворително] общество.
През м. януари 1903 г. тук пристигнаха двама делегати от Славяно-македонската група в Сърбия - Якимов и Мишайков, които представиха един доклад в Слав[янското] бл[аготворително] общество и след, като получиха нужните уверения в поддръжка първият замина за в България, а Мишайков за Сърбия, а оттам в Македония - в Битоля где пропагандира новата идея. Този господин е с изумителна силна воля, красноречив и силна убедителна логика.
В едно събрание на славяно-македонците се реши да се напечатат 1500 екземпляри славяно-македонски буквари за желающите 34 села в Битолския и Скопския вилаети. За тая цел оттук изпратиха един свой делегат в Америка, где щели да се печатат.
Тези дни из Москва и Киев пристигнаха тук двама наши студенти, които ни представиха по едно уловено от славяно-македонците писмо.
Едното, не е важно, се отнася за организацията и действията на турските шпиони в Русия и е адресирано (писано) до турския посланик тук, затова само от второто ще направя някои извадки.
Писмото е писано на битолски диалект и е датирано от 17 февруари 1904 г.
„Твоето самолично признаване в славяномакедонската народност мен и въобще всеки искрен патриот може да радва и нищо повече“.... „Що ми писваш, че в Москва няма почва где би се могло да се развие славяномакедонската идея намирам за твоя нерешителност, защото ти в продължение на два месеца не си могъл да се видиш и се запознаеш с всичките, среди които би могло да се развие нашата идея… Но когато ще почнете да влизате среди вашите кръгове на руското славянофилско общество и когато ще почнете да всейвате в них мисли, че елавяните в Македония не са в същото време и сърби и българи, а са отделно славянско племе, което представлява нещо отделно както от сърбите, тъй и от българите и че същевременно самия народ и много представители от интелигенцията му признават се за синове, на отделно славяно-македонско племе, което стои много по-близко до русите отколкото до сърбите и българите. Тогава бъди уверен, че много руски деятели ще изменят своите първи взглядове в полза на славяномакедонската самобитност. А тъй също трябва да се повлияе и на македонците. Недейте съобщава тази идея на всички; най-напред да офанатезирате в туй нещо един и после лесно ще завърви само....
Питаш ме относително отговора на турското посолство. Ние представихме се пред първия секретар на посолството, който е и съветник на посланика и изложихме нашите взгляди относително Македония, че ние искаме да се избавим от произвола на сърбите, гърците и българите и да живеем мирно под покровителството на падишаха. Той ни благодари за такива благи и спасителни за империята мисли. Посъветва ни да изложим подробно нашия проект относително македонските славяни писмено във вид на прошение или меморандум на име посланика, за да го представи пред султана. Тогава ние тъй решихме да направим.“
Подали ли са меморандума или не нам още не ни е известно. Има факти, които говорят, че тукашното посолство ги поддържа. Тъй, двама: Филип Николов, от с. Буково (Битолско) и Н. Ничота от г. Солун и двамата студенти, получиха паспорт от консулството със забележка турската полиция да не им бърка в пътуването им по цяла Македония.
Като търся още един път извинение за отнетото Ви скъпоценно време оставам Ваше духовно чедо:
Христо Шалдев
ЦДА, ф. 246 к, оп. 1, а. е. 242, л. 59-62. Оригинал. Ръкопис.

Христо Шалдев