В навечерието на своето посещение в Белия дом (24.11.2019 г.) премиерът Борисов заяви: “Черноморска база на НАТО на територията на България няма да допусна”. Това изказване създава впечатлението, че Вашингтон оказва натиск върху България да предостави подобна база, а Борисов – очевидно в защита на българския национален интерес – отказва да отстъпи под този натиск. Какъв е българският национален интерес и какво отношение има към него възможността за една подобна база на НАТО?

В годините след интервенцията на Русия в Украйна, след окупацията на Крим и конфликта в Донбас източноевропейските страни-членки на НАТО оцениха поведението на Русия като процес на нарастващ експанзионизъм, който рано или късно ще достигне до техните граници, ако националната им сигурност не получи допълнително укрепване в рамките на Североатлантическия съюз. На срещата на НАТО в Уелс (2014 г.) бяха набелязани редица мерки за укрепване източния фланг на Алианса, включително чрез разполагане на военни контингенти и съоръжения по източните граници – в Прибалтика, в Полша, в Румъния. Варшава отиде най-далеч като поиска създаването на голяма американска база на полска територия, предлагайки дори названието „Форт Тръмп“. На 200 км. на изток от Букурещ Румъния създаде авиобазата  „Михаил Когълничану“, предназначена за 10 000 войскови контингент и самолети Ф-35 на НАТО. Защо Румъния и Полша искат бази на НАТО, а ние ги разглеждаме като заплаха – или най-малкото като нежелани?

Стратегическата ситуация в Черно море се промени драматично през последното десетилетие и особено след 2014 г. До 2007-2008 г. (когато Путин произнесе известната своя реч в Мюнхен, а през следващото лято нападна Грузия), атлантическата стратегия за Черно море бе насочена към създаване на отворени пространства за търговия и сътрудничество преди всичко в измерението Изток – Запад, от Балканите към Кавказ и Каспийско море. Русия бе поканена да се присъедини към това сътрудничество, но тя оцени тази възможност като заплаха за своя контрол преди всичко върху южен Кавказ и Украйна. Възможността Грузия и Украйна да задълбочат своята интеграция в евроатлантическото пространство накара Кремъл да упражни силен натиск върху срещата на НАТО в Букурещ срещу предоставяне на Киев и Тбилиси на статута МАР, а през август 2008 г. – да нападне Грузия и открито да окупира части от нейната територия. През 2014 г.последва окупацията на Крим и Донбас. Черноморският басейн се превърна в регион на възродено геополитическо съперничество между Москва и Запада.

С окупацията на Крим от Русия полуостровът бе бързо милитаризиран, което доведе до установяване на руска военноморска хегемония над Черно море. Дори впечатляващият турски военноморски флот не може да се сравнява с масирано нарастващия контрол на руските военноморски сили в черноморската акватория. Нарастващият военноморски потенциал на Русия в съчетание с все по-амбициозната програма на Москва за геополитическо възраждане и стратегическа експанзия оправдано се счита за все по-сериозна дилема пред сигурността на източна Европа, на източния и южния фланг на НАТО. Стратегическата ситуация в Черно море се усложнява допълнително от все по-противоречивата роля, която играе Турция като член на НАТО в региона. Анкара задълбочава стратегическото си сътрудничество с Москва и постъпателно се отчуждава както от европейските си партньори, така и от основни стратегически цели на Алианса като цяло.

Защитата на националната сигурност на страните членки на НАТО в региона на Черно море е във все по-голяма зависимост от възможността военноморски сили на западните партньори в Алианса да присъстват в черноморската акватория и да балансират нарастващия военнен потенциал на Русия. Но навлизането на военноморски съдове на съюзниците в Черно море се ограничава от клаузите на Конвенцията от Монтрьо (1936 г.), която слага граници на чуждото военноморско присъствие до три седмици. Така корабите на НАТО трябва да осъществяват скъпа и честа ротация в черноморската акватория, за да присъстват в региона. България и Румъния – литорални черноморски страни членки на НАТО заедно с Турция – притежават незначителни военноморски сили. Това бе и едната от причините, поради която премиерът Борисов отказа да присъедини България към инициативата на румънския президент за обща флотилия на НАТО в Черно море заедно с Турция (2016 г.). Това по същество би била една турска флотилия.

За да бъде балансирано нарастващото военноморско и стратегическо присъствие на Русия в Черно море от гледна точка на сигурността на страните членки на НАТО в региона, е необходимо да ссе намерят варианти за по-пълноценно и дългосрочно присъствие и базиране на военноморските сили на НАТО в черноморския басейн – включително и под български и румънски флаг. Ако българският премиер отказва създаването на военноморска база на НАТО на българска територия, причините за това могат да бъдат следните.

Първо, Борисов не счита, че предизвикателствата пред сигурността на източна Европа вследствие на нарастващата милитаризация на Черно море от руска страна – се отнасят до България. Другите може и да са застрашени. Ние – по каквито и да е причини – не сме. Второ, предвид масираното стратегическо присъствие на Русия в България – в енергетиката, в олигархичната инфраструктура на икономиката и връзките й с политическите институции – за България би било по-разумно „да се сниши“, да не се защитава, да не „взима страна“, за да не предизвика гневното отмъщение на Москва. Трето – като подвариант на първо, отношенията между София и Москва, както и между София и Анкара са толкова безоблачни, равноправни и перспективни, че никаква вероятност за заплаха за българската национална сигурност както от североизток, така и от югоизток не се наблюдава и едва ли ще се наблюдава в обозримо бъдеще. За какво са ни бази и защита тогава? Четвърто, ние искаме да гледаме в Черно море платноходки, яхти, туризъм и синьо небе. Толкова силно жадуваме тази картина, че не намираме място в нея нито за милитаризирания Крим, нито за мощната военноморска хегемония на Москва в целия черноморски регион, нито за все по-непредвидимото стратегическо поведение на другия ни мощен съсед в региона – Турция.

Каквито и да са причините за позицията, огласена от Б. Борисов на път към Вашингтон, тази позиция е израз на неутрализъм – на нежелание да се вземе страна в процеса на нарастваща милитаризация и стратегическо съперничество в Черно море. Неутрализмът бе популярна позиция сред кръговете на бившата комунистическа партия в България през 90-те години, когато те трябваше да предотвратят членството на България в НАТО. Днес обаче България вече 15 години е член на НАТО. На какво може да бъде израз днешния неутрализъм на българските институции към общата отбрана на Алианса, спрямо предизвикателствата пред сигурността в черноморския регион? Може би трябва да напуснем сферата на многообразните предположения и да се спрем на най-вероятното сред тях. Този неутрализъм се дължи на нарастващ и безскрупулен натиск върху българската държава и институции от страна на Москва. Този натиск предизвиква страх. Защото неведнъж службите на Кремъл заедно с българските си маши са инициирали и осъществявали кризи, преврати и граждански конфликти в българското общество и в българската политика.

Но нали затова станахме членове на западния съюз – за да заменим страха с партньорство и с решителност да отстояваме интересите си, сигурността и суверенитета си…! Чувал съм и други аргументи – „Виж цар Борис как спаси България през Втората световна война… Не изпрати войски на източния фронт, запази отношенията със Съветския съюз…“ Вярно, така беше… И как му се отблагодари Съветският съюз – и на него и на България…?

Огнян Минчев