В събота на 23 май бившият омбудсман Мая Манолова заяви, че се връща в политиката и ще участва в следващите парламентарни избори с формацията си „Изправи се. БГ“

Времето бе избрано правилно, за да се разгърне политически проект – до следващите парламентарни избори има по-малко от година. Посланията също бяха верни, точни, оригинални - Манолова анонсира план за възстановяване на загубите от COVID-19 с 19 мерки за 19 месеца.

Сякаш всичко в този старт бе правилно и на място, за да гарантира успех. Правилно избран бе и водачът - Мая Манолова е истински пламенна, българска „ла пасионария“ - говори завладяващо, умее да посочи проблема и да даде решение. Освен това е истински загрижена за живота на средния гражданин, не го „играе“.

Но не се получи.

Протестът беше вял, някак измъчен, без капка бодрост. На публиката бе обещан поход от 20 автобуса от цялата страна, но това не стана. Участниците изглеждаха като уморени актьори, които за хиляден път играят омръзнала им пиеса пред скучаещо безразлична публика. Никакъв ентусиазъм. За капак и времето не беше най-добро, без слънце, с облаци и задаващ се на хоризонта дъжд.
И отсега е ясно, че за „гражданите“ на Манолова няма да се изсипят стотици хиляди бюлетини в урните на вота догодина.

Сигурно и премиерът Борисов е усетил тази безперспективност, излъчваща се от протеста на Манолова, затова бързо я „парира“ в небрежно-народняшкия си стил, като каза, че тя се е кандидатирала за всеки свободен пост. И понеже обикаляше училища в навечерието на 24 май, добави, за да я „довърши“ - „Само за директор на това счупено училище не е кандидатствала. Ама сега, като открием новата сграда, сигурно ще дойде!“
„Тя не е единствена, камо ли пък за жена да кажеш, че е единствена, това е смешно“, вметна още премиерът. С това окончателно я „доуби“ - българинът по принцип не обича службогонците, а амбициозните жени – хептен, все пак сме на Балканите.

В предизборната си кампания за кмет на София Манолова многократно бе питана ще прави ли партия. Тя отговори веднага след загубата на втория тур: „Ще намеря начина и формулата тази гражданска енергия да не бъде пропиляна, да не бъде разпиляна, а да бъде фокусирана за постигането на една реална цел - промяна на модела в София и в България.“

През последните 30 години периодично се създават нови политически субекти – особено в навечерието на парламентарни избори. Зад някои се събира мощна гражданска енергия – както бе зад НДСВ и ГЕРБ, зад други по-малка, но достатъчна, за да ги вкара в парламента – какъвто бе случаят на „Атака“ на Волен Сидеров, на Ред, законности и справедливост - РЗС на Яне Янев, на България без цензура – ББЦ на Николай Бареков.
Както личи и от названията им, тези политически формации разчитаха или на надеждата - НДСВ, или на гнева – РЗС, „Атака“, ББЦ.

Периодичната поява на нови играчи на политическата сцена приучи гласоподавателят да ги очаква и да разпознава ясно знаците, че се задават. С други думи – както и да бе отговаряла през есента Манолова на въпроса ще прави ли партия, внимателният слушател щеше да чува – да, ще правя, но сега няма да ви кажа – когато му дойде времето. И да очаква това „време“. Но когато то дойде, той не прояви интерес.

Защо?

Най-краткият отговор е, защото му мина времето.
Отмина времето и на надеждата, и на гнева. Остана безразличието и скучното примирение с всекидневието. Мерките на правителството срещу коронавируса са чудесен пример, доказващ и онагледяващ това. У нас малцина се възмущаваха, почти никой не питаше, например, дали това, което се предприема срещу заразата не е прекалено, дали е необходимо. Отговорът на мнозинството бе – така правят всички – вижте Европа. Точно този отговор подсказва и, че утре, когато дойдат икономическите затруднения, когато ни удари кризата, също няма да има хиляди възмутени, които да изпълнят площадите. Просто защото „така е и в Европа“.
С други думи мнозинството бе готово да приеме и дори предварително да одобри всяка мярка на управлението, щом е „като в Европа“.

Точно стремежът да сме „като в Европа“ някога генерираше обществена енергия, която захранваше всеки следващ нов политически проект, надувайки платната на „надеждата“ (СДС, НДСВ, ГЕРБ) или на „гнева“ (РЗС, ББЦ, но и ГЕРБ и СДС).

Защото от началото на прехода до идването на ГЕРБ на власт хората свързваха своите лични надежди за просперитет, за живот като в Европа, с политиката. В края на 1989 г. изглеждаше, че стига да махнем „комунистите“ и всичко ще се оправи – всеки ще има собствено жилище, лека кола, телевизор последен модел, ще почива на Лазурния бряг – живот като на кино.

Имаше едно революционно нетърпение това да се случи сега и веднага и затова в първите години на демокрацията правителствата и парламентите не се задържаха дълго – две години и хайде на нови избори. С нова енергия, въплътена в нов политически субект. Новото побеждаваше, въпреки съпротивата на старото – достатъчно е да си спомним как НДСВ-тата с тирета откраднаха на истинското НДСВ мнозинството в парламента. Как всяка по-значима партия си имаше „менте“.

Какъв бой наставаше за „правилния“ цвят на бюлетините преди да станат бели.

Някой спомня ли си Кире Либерало и зелената бюлетина, с която той бе успял веднъж да се яви на избори и оттогава я „държеше“. Факт, който го правеше желан коалиционен партньор, нищо че неговата Либерална партия – Перник не можеше да се похвали с гласоподаватели.
Някога целият този театър бе интересен на пубиката.

Но точно енергията, която движеше интереса към политиката угасна. По-старите поколения се умориха да се борят, а новите не свързват бъдещето си с политиката.


Политиците, които по дефиниция държат ръка на пулса на народа, най-точно усещат това. Затова всеки зараждащ се политически проект е предварително осъден на неуспех, колкото и добре „да го измислят“ политтехнолозите. Свободните „гласове“ свършиха.

Няма да има нито за Мая, нито за Слави. С малко повече късмет могат да се промушат в следващия парламент на ръба на 4-те процента и да танцуват едно лято. Почти във всеки парламент след 1989 г. има по една такава парламентарна група. Кой днес си спомня за Българския бизнес блок на колоритния Жорж Ганчев?! А той дори успя да влезе в два поредни парламента – 37-ия и 38-ия.

По ирония на съдбата, навлизайки във второто си десетилетие начело на изпълнителната власт, партия ГЕРБ, вместо да започне да губи подкрепа заради „умората от властта“ (както се случва почти винаги в парламентарните демокрации), за пръв път да спечели пълно мнозинство. Като новосъздадена партия, обединяваща гнева и надеждата, през 2009 г. ГЕРБ спечели 117 мандата. И никога по-късно не успя да постигне такъв резултат, печелейки съответно 106, 111, а в сегашния парламент дори под сто - 95 депутатски места.

Но има голяма вероятност догодина това да се промени. Не заради силата на ГЕРБ, не заради липсата на алтернатива (алтернатива винаги има), а заради умората. Не е ясно дали и наистина нов проект, с наистина нови и непознати лица, би могъл да надвие тази умора. И това безразличие към политиката. Защото Мая Манолова не е ново лице, нито пък Слави Трифонов. Те имат дълги биографии. Така стоят нещата и с останалите политически играчи на терена – градската десница и БСП. Каквито и послания да измислят, на каквато и тактика да заложат, ще се сблъскват с умората и безразличието на публиката. Умора и безразличие, които ще разколебават и най-твърдите и верни техни последователи. Гласоподавателят сякаш казва – ясно е, че вие няма да ни оправите живота, оставете ни на мира да си го живеем – какъвто дал Господ, такъв.

Почвата изсъхна. А в изсъхнала почва не може да покълне нищо. И най-прекрасното цвете.

Политическата история наистина се движи не по кръг, а по спирала. Днешният ГЕРБ прилича на някогашната БКП (а и много от членовете му са бивши членове на БКП или са деца на такива), но не е БКП. И Бойко Борисов прилича на Тодор Живков, но не е Тодор Живков.

Но със сигурност настана застой и безвремие, както при късния Живков. Този застой може да разсее само вятърът на промяната, но явно не му е дошло времето... А ние, както и преди 1989-а, гледаме към Европа. Когато там задуха вятърът на промяната и управлявали десетилетия партии изведнъж се сгромолясат, това ще се случи и у нас. Не по-рано.

А дотогава ГЕРБ ще управлява, докато на Борисов му омръзне...

Красина Кръстева, "Епицентър"