Когато Прокопий бил на 12 години, заедно с неговия баща – беден селянин, пътували от родното село за Варна. Минали през гората и пред коня пробягал един глиган, който изплашил животното. Но след малко се чул кучешки лай и пътниците видели група турци, които отивали на лов. Когато ги наближили, двама слезли от кончето и се поклонили.

Турците отминали, а малкият Прокопий запитал баща си:

- Татко, човек се плаши от див звяр, но защо трябва да се страхува от човек като него?

- Чедо, я виж как слънцето грее еднакво за господар и за роб, за богат и беден. И птичките пеят за всички, но някои хора забравят Бога и стават лоши. А всички сме равни Него – отговорил бащата.

- Аз много обичам да мисля за добрия и спаревдлив Бог – побързал да каже Прокопий. Повдигнал очи и добавил: – Татко, аз искам да се науча да чета, за да зная повече за Неговите добрини към хората.

- Добро е желанието ти, синко, но в селото ни няма ни училище, ни църква. В града се учат богатите, но само на гръцки език.

С такива мисли стигнали във Варна. Още като спрели на пазара, видели един монах. Добрият селянин хванал за ръка детето си и се отправили към монаха да ги благослови. Заговорили и монахът обяснил, че е от Зографски манастир в Света гора. Като разказал каква голяма църква има там и как монасите четат, пеят и се молят на роден български език, Прокопий се просълзил от радост. Пожелал да отиде с монаха. Бащата се натъжил за предстоящата раздяла, но не го спрял.

Малкият Прокопий тръгнал с монаха както бил бос и със закърпена антерийка. На Атон бил настанен в един малък скит край манастира. Hе след дълго Прокопий изпаднал в немощ. Тъгувал за родното място, за близките и приятелите. Не издържал и напуснал Света Гора. Но не се завърнал в България, а заминал за Цариград, а оттам в Мала Азия (град Смирна).

Там започнал да размишлява върху своята постъпка и изпаднал в отчаяние. Нямало кой да го подкрепи, защото с никого не споделил тревогата си. Така паднал в най-големия грях – приел мохамеданството.

Още на другия ден след обрязването отрезнял, осъзнал какво е сторил и съвестта започнала да го измъчва. Нямал покой ни ден, ни нощ. Тогава потърсил духовник и в изповед разкрил своя грях. Разкаял се от цяло сърце, но пак не му олеквало. Тогава решил да умре за Христа. Започнал да пости и горещо да се моли. Заедно с духовника прочели молитви пред Cвета Богородица, измолили нейната закрила и Прокопий тръгнал.

На 15-я ден от отричането той се явил в турското съдилище. Хвърлил чалмата и заявил, че е християнин. Започнали да го заплашват, но той не се трогнал. Предлагали му богатства и почести, отново не го склонили. Единственото нещо, за което жадувал, било да умре за Иисус Христос.

Осъдили го на смърт. Мъжеството му смутило турците. Когато дошло време да бъде обезглавен, никой от турците не се осмелявал. Намерили едни престъпник, който го убил. Tова станало на 25 юни 1810 г.

Кръвта от мъченическата смърт на преп. монах Прокопий измила сторения от него грях. Подвигът му е описан, за да напомня на хората колко е страшно човек да се отрече от Христос и как се изкупува този грях.