На територията на Нагорни Карабах винаги са живели арменци, независимо дали районът е бил под влиянието на Персия, на Азербайджан или в състава на Руската империя. Първият остър конфликт между арменци и азери е по време на гражданската война в Русия, когато Великобритания и Турция се опитват да конструират самостоятелни държави насред останките от руския царизъм. След двегодишна война, на 5 юли 1921 г. съветското ръководство, което вече е установило съветска власт в Закавказието, решава, че Нагорни Карабах остава в пределите на Азербайджан, но с висока степен на автономия. На пръв поглед решението е лишено от логика. Но има един факт.

Турският лидер Мустафа Кемал Ататюрк предлага на Ленин дружески договор – някои територии от Имперска Русия преминават към Турция, срещу което турците се съгласяват със съществуването на Съветски Азербайджан. Ататюрк настоява и спорната област Нахичеван да бъде автономия на Азербайджан. Договорът е неизгоден за Съветска Русия, но Ленин вижда в него опция да преодолее наложената му от останалия свят дипломатическа блокада. Тук някъде се крие и неразбираемата логика за Нагорни Карабах. Явно, че съветското ръководство е заровило съвсем съзнателно взривоопасна мина във форпоста на пантюркизма на Кавказ – Азербайджан.

С разпада на Съветския съюз между азери и арменци започва тригодишна война. Част от бойния ресурс на Съветския съюз остава в границите на постсъветските републики, а друга част е буквално открадната от складовете на съветската армия. Арменците обвиняват Азербайджан, че не им връща територията, която смятат за своя. А азерите са готови да я защитават. С течение на времето арменците са придърпали райони като буферни зони около границите на самия Нагорни Карабах и са изгонили от там азербайджанските селяни. Според властите в Баку бежанците от тези райони са около един милион души.

„Армения се наслаждава на окупацията вече 30 години“, каза външният министър на Турция Чавушоглу. Преговорите между двете страни за прекратяване на огъня приключиха рано тази сутрин. Резултатът от срещата на външните министри е спиране на военните действия от 12.00 часа днес. Договорките за мирно уреждане на конфликта, обаче, тепърва предстоят. Азербайджан със сигурност ще настоява за изтегляне на арменците от буферните зони. При тази поредна ескалация на конфликта в Нагорни Карабах видяхме как Турция не просто поддържа действията на Азербайджан, а ръководи стратегическите ходове на Баку като част от своя геополитически проект в Евразия.

Доктрината на Турция при Ердоган е съчетание на панислямизъм и пантюркизъм. Това е завръщане към завоеванията на Османската империя плюс обединяване на тюркскоезичните народи, което означава претенция за голяма част от Евразия. Така Турция стъпва в зоната на руските интереси и със сигурност някога ще има фундаментален сблъсък. Армения е член на ОДКБ (Договор за колективна сигурност), но Нагорни Карабах не може да се надява на военна помощ от Русия. И няма да е пресилено, ако кажем, че червената лампа за опасност бързо светна в главата на Никол Пашинян, настоящият премиер на Армения. В началото на октомври той дори предложи да се обсъди въвеждането на руски миротворци в спорните територии. Даде интервю в германската преса, където подчерта, че в Армения е разположена 102-ра руска военна база, както и система за противоракетна отбрана.

Пашинян получи властта след цветна революция в Армения, чийто мотив беше борба с корупцията. Поддръжник е на неолибералния прагматизъм, демонстрира дистанция от Русия и счита, че Русия не бива да бъде гарант за сигурността на Армения. След една година премиерстване обаче Пашинян промени възгледите си и обяви, че руската военна база в Гюмри е нужна на Армения, че страната няма да напуска ОДКБ и няма да влиза в НАТО. Също така Пашинян преди говореше, че буферните зони около Нагорни Карабах трябва да бъдат върнати на Азербайджан, но в хода на сегашния конфликт заяви, че: „Няма земи за връщане“. Интересен обрат. Американското издание Foreign Policy посочва, че Турция e изпратила в Азербайджан прокси армия от над 1500 сирийски наемници, които са воювали преди това в Северна Сирия и Либия. И на които плаща по 1500 долара на месец. Турция официално отрича да е изпращала своя прокси армия в Азербайджан и вместо това твърди, че кюрдски бойци помагат на арменците.

Американските стратези и анализатори определят Турция като историческа сила, която единствена би могла да обедини ислямския свят, позовавайки се именно на доминацията на Османската империя. Те дори намират изминалия XX за аномалия във външната политика на Турция, която е твърде прибрана. Експанзионистичната политика на Турция е важна част от стратегията на САЩ за сдържане на Русия. Ердоган обаче предприе някои самоинициативи, които Америка не желае да му прости. Но и след Ердоган също ще има Турция.

Дългосрочната перспектива, очертавана за Турция в плановете на САЩ, е да бъде противотежест на Иран, да въведе стабилност в региона на Персийския залив, да има доминиращо влияние в Източното Средиземно морие и в тюркска Азия.

Независимо от нарастването доминацията на Турция ще бъде крехка. САЩ допускат възникването на регионални сили, които да блокират определени заплахи, идващи например от Русия или Китай. Но САЩ отдръпват подкрепата си, когато даден политически ресурс, държава или съюз, започне самостоятелно да се стреми към глобално значение. Това обяснява и силните трусове в ЕС, тригерите за възникване на проблеми в Западна Европа, иначе един толкова интелигентно организиран регион, натрапването на мигрантската политика, въвличането на Европа в хаоса на неолибералния дискурс, конструирането на основа за бъдещи конфесионални и културологични сблъсъци – всичко това трябва да изведе ЕС от възможността да бъде не само икономически, но да стане и военно-политически глобален играч.

Калина Андролова, коментар за БНР, Източник "Фактор.бг"