Една от историите, от които е съставена гордостта, че няма пленено българско знаме, звучи така. След Солунското примирие над 100 хиляди български войници, цели 4 пехотни дивизии, остават като заложници на Антантата, въпреки че не са победени. Българските офицери вземат специални мерки нито едно от знамената на пехотните полкове да не попадне във вражи ръце. Особен е подвигът на поручик Ангел Янчев, който в плен пази знамето на полка си 9 месеца увито около тялото си, въпреки че в тялото му има неизваден куршум и се нуждае от операция.

Вече има трикольор, който беше пленен и захвърлен

Е, дотук беше гордостта, че никое българско знаме не е било пленено – вече има трикольор, който беше пленен и захвърлен. Видяхме го всички с очите си на живо, когато трима българи се опитаха да отидат на един български плаж, но гардовете на Ахмед Доган ги натикаха обратно в морето и хвърлиха на боклука носеното от тях българско знаме. Тук въпросът е малко по-сложен, отколкото  при война. Да бе ставало дума за Шипка, да не би имало съмнение кой кой е. Но тук става дума за място, недалеч от Бургас, за българи, които се опитват да стъпят на българска държавна земя, и други българи, които не им разрешават. Допълнително се усложнява положението от това, че не е съвсем ясно какви са тези други българи – частни охранители или служители от НСО, на които българският народ плаща заплата. И ако е вярно, че те получават заплатата си от НСО, но ползват коли, предоставени им от охраняемото лице, тогава пък идва въпросът те служители ли са или наемници? За самото охраняемо лице и на какво основание то всъщност се охранява, изобщо да не отваряме дума, защото темата се усложнява до безкрайност.

Другата новина (освен плененото за първи път българско знаме) е, че българските десни най-после улучиха начина, по който се говори с българския народ. След като свириха на пиано, изобразяваха с полуголо тяло „Свободата води народа“ и редица други художествени експерименти, с които отблъснаха много свои потенциални привърженици, те най-после уцелиха в десетката. Всичките появявания на Христо Иванов в медиите и купчината статуси в социалната мрежа не свършиха това, което направи самият той във вторник. Показването е повече от казването! Каквото и да бе казал лидерът на „Да, България“ от създаването й до днес, то не е по-силно от показаното за по-малко от час. Всичко беше там: обсебването на България, слугуването на охранителната служба, унизяването на българския флаг, жалкото чудене на полицията как да се измъкне от ситуацията. Едно е тези неща да се говорят, друго е да се видят. А те тук се видяха като на длан.

Има такъв плаж и той е наш

И се оказа, че не е чак толкова трудно всичко това да се види и покаже като под увеличително стъкло. Просто някой трябва да реши да стъпи на онова парче земя, което те толкова отдавна и с такава арогантност са откраднали и толкова необезпокоявано са го притежавали, че чак са забравили, че то не е тяхно. И когато този някой реши да им припомни чие е, техните глинени крака се огъват: не смеят да кажат имената си, мълчат, когато им се цитират закони, полагат усилия да изобразяват достойнство, но вече са забравили какво е това. Допреди тази случка снимката на морския сарай на Доган беше просто една картинка в социалната мрежа, под която хората се възмущаваха. Някои дори мислеха, че е фалшива новина – толкова нереална изглеждаше арогантността на тази постройка, толкова трудна за възприемане беше наглостта, с която се обсебва България. А сега е ясно: има такъв плаж и той е наш. Не е на Доган – наш е. Достатъчно е само да стъпим на него и вече е ясно чий е – толкова е просто и лесно. Оттук до разсъждението, че държавата не е на Борисов, Пеевски, Гешев, Горанов, Каракачанов и всички останали, които може би са забравили че е така, е само една крачка. Наша е. С това експериментът на Христо Иванов е забележителен и колкото повече противниците му го иронизират, толкова по-ясно е, че беше прав да нагази в морето.

Реакцията дойде светкавично бързо – в събота български граждани решиха да плажуват в близост до морската резиденция на Доган. Масово. Просто защото имат право. Но не само затова. Там има едно българско пленено знаме и то трябва да се върне обратно. Така масово плажуване на доскоро забранения за пристъпване бряг се превръща в битка – битка за честта и достойнството на трикольора. Всичко това звучи толкова патетично на фона на практичния ни живот и обичайното ни безразличие, че е чак неудобно да се пише. Я па тая – чест, достойнство, трикольор! Така е: всички неща, с които се гордеем в българската история, включват думи като чест и достойнство, само че тези неща изглеждат по един начин в минало време и по невъзможен начин – в  сегашно. Дотам, че ни е неудобно да ги говорим. Самата аз се учудих, че Христо Иванов говори за съботата като ден, в който ще поиска обратно трикольора си. Това съвсем ясно звучи като: ще поискам обратно държавата си. По-рано този десен лидер би казал, че в събота ще има хепънинг/събитие/ивент за потвърждаване на суверенността на брега – така говорят обикновено десните лидери, по тази причина народът не ги разбира и затова никога не се сеща за тях, когато стане дума за алтернатива.

С този морски експеримент лятото на 2020 година още повече заприлича на лятото на 1989 година. Пълно отвращение, абсолютна непоносимост към ставащото в страната. Спасително хващане за природата – да я защитим, да я спасим от ненаситните. Тотално отхвърляне на съсипаното от алчност Черноморие. А съботното плажуване край сараите на Доган по дързостта на замисъла напомня протеста на "Екогласност" от ноември 1989 година. С една разлика: тогава имаше надежда, че светът се променя и неговата добра част ще ни помогне да заживеем по-добре. Сега вече знаем, че само ние можем да си помогнем. Само ние, и то ако не ни е страх или ако не ни мързи да нагазим в мътните им води.

Веселина Седларска, "Редута"