Кюрдите по цял свят отбелязаха настъпването на Невруз, тяхната нова година. Около 50 хил. кюрди в Турция се събраха в Диарбекир, за да отпразнуват заедно събитието. По този повод местната полиция наложи строги мерки за сигурност, тъй като празникът често е съпътстван от насилие и кръвопролития. Около 3 хил. Служители на реда бяха мобилизирани на мястото на мероприятието, а в небето над града кръжаха полицейски хеликоптери. Хиляди жени и мъже, облечени в традиционни кюрдски носии танцуваха и пееха песни, посветени на новата година. Турските медии коментираха обаче, че празникът, който отбелязва настъпването на пролетта, отдавна се е превърнал в платформа за издигане исканията на кюрдската общност в Югоизточна Турция. И кюрдите в Ирак посрещнаха с танци и песни своята нова година. Хиляди членове на кюрдската общност в северната част на страната се събраха, за да отпразнуват настъпването на пролетта. Невруз се празнува и в Казахстан, Средна и Мала Азия и Афганистан. Невруз е персийска дума, която означава нов ден. Празникът не е свързан с Корана, а е наследство от предислямските времена, тъй като според историците е бил отбелязван още отпреди 7000 години.

Изгубеното племе*

През дългата си история кюрдският народ, наброяващ 40 милиона души, не е имал независима държава. От разпада на мидийската държава преди 3000 години този народ неизменно е бил етническо малцинство в чужди страни. Все пак той е имал свои малки княжества в рамките на по-големи империи, като например Османската, близо до днешния град Сюлеймания и на други места. Идеята за създаване на съвременна независима кюрдска държава не е била стремеж на тези хора, тъй като въобще не е била актуална в този регион до края на ??? век, когато започват да възникват държави от нов порядък. Тогава кюрдските лидери са заети с второстепенни задачи, които отвличат вниманието им от идеята да се еманципират в собствена държава. Персийската и Османската империя, както и Иран и Турция по-късно се противопоставят остро на всяко повдигане на темата. След Първата световна война се откриват някои възможности за организиране на кюрдска държава в рамките на международните договорености по това време. Но кюрдските ръководители, начело с шейх Махмуд Ал Хафид, се ограничават в създаването на малко княжество в Сюлеймания. То не успява да просъществува дълго и се разпада след една война с британските окупатори. Британците успяват да ограничат влиянието на Османската империя в региона и да прекъснат връзките й със съюзниците й, включително и с княжеството на Ал Хафид. Самият шейх е обвинен от историците за това, че пропуска възможността да извоюва международно признаване на държавата си.

Парчета от цялото

Първата кюрдска държавица е разгромена по силата на международните договори, преначертали картата на света след Първата световна война. Първият кюрдски крал не успява да проумее, че съвременният свят изисква нова визия и нов вид поведение. Ето защо той губи шансовете си, а кюрдите остават без политически независим субект и се разселват в четири държави в региона – Турция, Иран, Ирак и Сирия. През 1946 година е направен нов опит за създаване на република на кюрдите – Махабад. Това става в иранската част на Кюрдистан, а опитът е дело на Ал Кади Мохамед. Формацията обаче е разгромена почти моментално от режима на шаха. Мечтата за независима държава обаче не напуска кюрдите. Остава въпросът дали е възможно тя да бъде осъществена. Повечето политици и анализатори твърдят, че реализацията й е възможна, в случай че регионалният и международният политически климат е подходящ за това. Някои абсолютно изключват този вариант поради геополитически причини. Има и трети, които предвиждат появяването на повече от една независима държава – в четирите части на Кюрдистан – поради промените, които се предвиждат в Близкия изток в следващите двайсет години.

Директорът на Центъра за стратегически изследвания в Иракски Кюрдистан Ферид Есесред твърди, че създаването на единна обединена кюрдска държава си остава една теория, тъй като предпоставките за създаването й все още не са налице. Според него това няма да се случи още години наред. Причините са много, а най-важната е, че светът ще преживее голяма промяна, която ще го направи зависим не толкова от политическата география, колкото от икономическата. По думите на Есесред създаването на Кюрдистан на територията на Ирак е неосъществимо, защото изисква промяна на картата на една от най-важните части на света. Дори да бъде създадена тази държава, тя ще е изолирана от света, защото няма да има излаз на море. Есесред твърди, че е по-възможно да бъдат създадени няколко малки държавици, а първата стъпка в тази посока е налице – съществуването на Иракски Кюрдистан, който по съдържанието си доста напомня на независима държава. Ако вариантът с няколко политически кюрдски образувания бъде осъществен, те няма да могат да създадат силна икономическа връзка помежду си, тъй като ще бъдат зависими от централните власти в Анкара, Техеран, Багдад и Дамаск. Преподавателят по политическа география в Сюлейманския университет Туфи Талиб е на друго мнение. Той счита, че всички предпоставки, като географски граници, народ, икономика, излаз на море – са налице. Политическият климат в момента обаче е неподходящ, тъй като територията на Кюрдистан е разпределена между четири държави, които дори отказват да дадат относителна автономия на кюрдите. Талиб счита, че тези предпоставки не са налице при някои новосъздадени държави, като Косово например, но Косово имаше политическа подкрепа, каквато на кюрдите липсва.

Кои са кюрдите?

Счита се, че те водят началото си от древните народи, населявали територия с име Кюрдистан. Наименованието „кюрди”, според историците, е свързано с древно племе, наричано гути, и е съществувало през ІV и ІІІ в. пр. Хр. В древността са имали свои държави и правителства – кралството Лулу (ІV в. пр. Хр.), Мидия (700 г. пр. Хр.). Втората е най-известната кюрдска държава, съществува 150 години, след което е разгромена от персите. Кюрдите се причисляват към персийските народи. За първи път името им се появява през ХІІ век по време на царуването на селджукския султан Синджар. Преди това техните земи са се наричали Диарбекир или Джазира (Остров). В момента кюрди живеят в седем държави – Иран, Ирак, Сирия, Турция, Азербайджан, Армения и Грузия. Те са планински народ, населяват високи местности и твърдят за себе си, че кюрдът и планината никога не се разделят един от друг. Повечето са мюсюлмани – сунити, но се срещат и шиити, както и християни, и дори кюрдски евреи. Голям празник за тях е настъпването на пролетта. Всяка година те честват първия ден на този сезон с голям празник, наричан Наурус. Посрещат много гости, трапезата е изобилна. Идването на пролетта е знак, че те могат отново да се завърнат в планината. Всички овчари се събират и тръгват нагоре по пасищата. Най-едрият овен в стадото, наречен „нири”, се окичва с огромен чан и се „назначава” за водач през цялата година. Овчарят (обаши), засвирва на кавал и всички се качват в планината под неговите звуци. Те ще останат там до края на есента или докато времето позволява, след което ще се върнат отново в селото, за да презимуват.

Кюрдите са народ с богата духовна култура. Кюрдската поезия отразява настроенията на хората, известни с любовта си към добротата, героизма, конете и ездата. Обичат свободата и са готови да се жертват за нея, а според веруюто им светът принадлежи на героите. При тях е все още силна племенната система, която ги е научила на самоконтрол и на саможертва за общността. Както природата е немилостива към кюрдите, така кюрдите са немилостиви към своите опоненти. Законът на отмъщението определя връзките между различните племена. Облеклото им е близко до това на турците и включва широки шалвари, привързани с пояс, в който е втъкнат кинжал. В съвременността често ходят въоръжени с пистолети и пушки. Всяко племе има свои дрехи в зависимост от социалния и финансовия си статус. Въпреки че са мюсюлманки, жените не носят забрадки и не покриват главите си. Основните им храни са млечни продукти. Приемат много малко месо. Запазват го за зимата, като го пържат в олио и го съхраняват в кожени мехове. Кюрдското племе се състои от няколко семейства, ръководени от един мъж, от своя страна подпомогнат от съвет на старейшини. Съветът се събира ежедневно в палатката на вожда. Племето е своеобразен затворен свят, консервативна институция със своя собствена отбранителна система. Кюрдите се делят на рицари, бойци и земевладелци, от една страна, както и селяни и слуги, от друга.

Изгубеното племе

В наши дни кюрдите се върнаха в центъра на вниманието. Това стана с нарастването на влиянието на иракските кюрди, които се превърнаха в основен фактор в изграждането на нова държава след свалянето на Саддам. От 2003 година те имат почти самостоятелно управление в рамките на нов федеративен Ирак. Кюрдският писател Ибрахим Махмуд, в книгата си Кюрдите – изгубеното племе, разкрива интересни подробности за това население и развитието на политическите им движения, както и борбите им за постигане на човешки права. Според писателя някои смятат кюрдите за смели бойци, според други те са народ, преследван от проклятие и обречен от Бога да скита до свършека на света. Махмуд пише, че кюрдите не са възникнали от едно географско място, затова е трудно да бъдат причислени към една и съща етническа група. Това прави от тях специфична група, възникнала при среща на различни цивилизации и култури. Съществува консенсус, че в позицията си спрямо кюрдите арабите са дискриминатори, тъй като ги наричат с обидни думи и се съмняват в тяхната ислямска правоверност. От своя страна кюрдите обвиняват арабите, че нарочно пренебрегват най-големия ислямски водач в историята – Саладин, който е бил кюрд. Говорейки за него обаче потомците на пророка Мохамед винаги забравят да споменат етническата му принадлежност. Авторът твърди, че арабите считат кюрдите за колония, която няма корени в арабските земи, която идва от чужбина без съзнание за държавност и род. Затова в Сирия например властта не им дава същите права, като на другите граждани на държавата. Същото е положението в Турция, Иран и Ирак. Английският писател Фред Холидей преди време запита не е ли дошло вече времето да бъде написана съвременната история на кюрдите? И отговори: в Турция те редставляват 12,7 на сто от населението, но само 7 на сто доскоро са считали кюрдския език за майчин. Нещата се променят през 1965 година, когато нещо се случва. Етническото им самочувствие започва да се променя, предприемат се и първите стъпки към собствена държава.

Иракски Кюрдистан

Влизането в Иракски Кюрдистан през границата с Турция е по моста на река Хабур през граничния пункт Ибрахим Халил (или, както някои го наричат, „кокошката със златните яйца“). Преди падането на Саддам по този мост за повече от 10 години минаваше най-големият канал за контрабанда на иракски нефт. Финансовите приходи от него отиваха в джобовете на ковчежниците в Кюрдската демократическа партия, която тогава управляваше самообявилата се кюрдска власт в Ирак. Когато стъпиш в кюрдската иракска територия, пред теб се изправя голямо табло с надпис: „Добре дошли в Иракски Кюрдистан”. До него стои огромно изображение на легендарния лидер Молла Мустафа Ал Баразани. Изображението е заменило предишния гигантски билборд на Саддам Хюсеин. Регионът има важно геополитическо значение. Недрата му са богати на ценни метали и суровини. Достатъчно е да споменем нефта, златото, желязото, урана и сярата. Освен това Кюрдистан е политическо средище на световни интереси. Той съставя северната част на Ирак, граничеща с Турция, Иран и Сирия. Разделен е на четири окръга – Духок, Ербил (днешна столица на Иракски федеративен Кюрдистан), Сюлеймания и Киркук. С изключение на последния, окръзите са под управлението и контрола на регионалното правителство в Кюрдистан. Новата конституция на Ирак, гласувана на референдум преди повече от четири години, даде за първи път в историята правото на самоопределение на кюрдите със собствена федеративна единица в рамките на федеративен Ирак. В Иракски Кюрдистан има самостоятелно регионално правителство и парламент, който се състои от 150 депутати и се избира директно от населението на областта. Кюрдите имат и 55 депутати в централния парламент на Ирак, осем министри и един вицепремиер. Регионалното правителство на кюрдите по конституция получава 17 на сто от годишните приходи, реализирани от петрола.

За разлика от останалите части на Ирак, които бяха въвлечени в гражданска война, тази област се развива политически и икономически доста бързо. От 1991 година кюрдите сами управляват териториите си, след като режимът на Саддам бе принуден да абдикира оттам след Пустинна буря. Така те успяха да натрупат сериозен опит в управлението, резултатите от което виждаме днес. По данни на правителството в Ербил чуждестранните инвестиции в района са на стойност от около 15 милиарда долара. В Кюрдистан днес има шест висши учебни заведения, а миналата година в Сюлеймания бе открит първият американски университет. Преди години, когато бях в Ербил при своя урналистическа мисия срещнах тогавашния лидер и днешен президент на Кюрдистан Месут Барзани. Попитах го дали създаването на кюрдски централен архив означава стъпка към държавна независимост, той реагира гневно и ми отговори, че въпросът ми е провокативен. Заяви, че кюрдите са част от иракската държава, желаят само федеративна автономия и вече я имат. Той добави: „Кюрдите са наясно. Цял свят застана в защита на кувейтската граница, но никой няма да подкрепи създаването на кюрдска независима държава, която ще отцепи територии от три други – Ирак, Иран и Сирия”. По думите му след 70 години борба най-после кюрдите днес жънат плодовете на усилията си. „Винаги съм чакал този час – каза той. – За мен това е най-голямата чест и отговорност.”

* Изгубеното племе, автор Мохамед Халаф

dnesplus.bg