Преди няколко дни българското правителство оповести Рамковата си позиция (РП) относно разширяването на ЕС и процеса на стабилизиране и асоцииране на Република Северна Македония и Албания. Тя бе подкрепена от Парламента, Президента и основните политически сили. Формулирането на базисни постулати в междудържавните отношения, които някои тълкуват като поставяне на „червени линии“ за защита на националните ни интереси, е един дългоочакван държавнически акт, чието приемане, въпреки закъснението (трябваше да бъде част от Договора за добросъседство от 2017г.), бе крайно наложително. Разбира се, преди, по време и след работата по неговото съставяне и обнародване се включиха редица сили, които по различни подбуди се стремят да попречат на сближаването между нашите две съседни страни. 

             От едната страна са 

крайните националисти,

 зад които от години прозира дългата ръка на Москва – те се обявиха за блокиране на отправянето на покана към РСМ за започване на преговорния процес за присъединяване към ЕС, поставиха ултиматум и не пропуснаха да използват езика на омразата, за да активират своите огледални марионетки в Скопие, които на свой ред да подемат същата позната песен на ненавистно разделение, която сме принудени да слушаме от 30 г. Към тях се включиха усърдно и останалите субекти, които конституират т.нар. „пета колона“ у нас – леви партии като АБВ, Атака, бивши агенти на ДС, изпълненият с бивши преподаватели и специалисти по история на комунизма МНИ и др., като всички тях ще наречем за по-кратко „групата на ченгетата“.

            От другата страна се изявиха някои „про-европейските“ либерали, които по същество са просто друго крило на левите сили у нас. Част от тях са познати на публиката още отпреди 5-6 години, когато поръчково обикаляха медиите с едничката цел да попречат на работата по изготвяне на същият този Договор за добросъседство, като използваха същите аргументи – да не се предприема твърд курс, да се направят компромиси, да не се бърза, да се оставят на мира македонците и т.н. Някои от тях открито поддържат нелепата и предателска теза, че македонизмът бил хубаво нещо, защото заради него, видите ли, македонците успели да си изградят отделна идентичност по времето на Югославия и да не се посърбят. Също, и че не трябвало историята до 1944 г. да се разглежда само като история на българския народ, защото това било едностранчиво и македонците щели да се обидят. Истината обаче е, че няма как по друг начин да се разглежда историята, защото 

до 1944 г. македонски народ просто не е съществувал,

 (ако игнорираме разните коминтерновски и титовистки измислици, които още се ползват за държавна доктрина в РСМ). Наред с това, те са против и еднозначното определение на етническата принадлежност на историческите личности, което отново е от областта на македонизма и граничи с шизофрения – при наличието на хиляди ясни документи и свидетелства по въпроса. В тази връзка, ще споменем само един пример относно костурския прославен войвода Васил Чекаларов. Преди години имаше опити от гръцка страна той да бъде представен като гръцки национален герой, борил се против турците, което е тотална гавра с паметта му и поради пълното отсъствие на официална реакция от страна на България, се наложи един от неговите наследници да публикува за своя сметка статия в гръцки вестник, в която да изложи истината, за да спре домогванията им. Както Чекаларов, така и Делчев, Груев и Татарчев не могат да бъдат други, освен български национални герои. 
            За огромно съжаление се налага да отбележим, че към гореспоменатите този път се присъединиха и някои обикновени български патриоти, които в желанието си да се противопоставят на „групата на ченгетата“ и на управляващите, отидоха в крайната лява лента. Тази разнородна по идеи и принадлежности група излезе с декларация срещу Рамковата позиция на правителството, с претенцията да представя „българските интелектуалци“.  Въпросните „интелектуалци“ обаче удобно загърбват един прост факт: Договорът бе подписан преди две години, въпреки атаките и подмолните действия, със заложени в него твърди изисквания за отстояване на българските интереси. През тези две години, единствено субектите от „групата на ченгетата“ се изказваха остро срещу него, апелираха за анекси или отмяната му, докато всички останали просто наблюдаваха резултатите, колкото и бавни и недостатъчни да бяха. 
              Към въпросните „интелектуалци“ този път се присъединиха и някои отявлени стари глашатаи на анти-българската реторика (храненици на комунистическия режим), които от години се опитват да вменят вина на България за анти-хуманни действия по времето на Втората световна война, прокламират „фашисткия“ характер на управлението на цар Борис ІІІ и отричат българския произход на днешните македонски граждани. Те неистово не желаят например да бъдат сменени паметните плочи, на които из РСМ е написано „бугарски фашистички окупатор“, защото за тях всички участници в управлението на Царство България са били фашисти. Постигането на историческа истина, декомунизация на манталитета в РСМ и обективизиране на миналото с подобни ретроградни елементи е невъзможно да се случи. За сметка на това, да се поддържа разделението и омразата не представлява проблем – нито днес, нито в дългосрочен план, защото 

нежеланието да се изобличат лъжите на сърбомакедонизма всъщност е нещото, което поддържа „на системи“ българомразието в западната ни съседка

            За радост на повечето граждани у нас, правителството ни успя да намери един междинен, балансиран подход между двете крайни (и пречещи на интересите ни) течения, при който да извади на светло пред цялата световна общественост същината на проблемите, които пречат на европейската перспектива за РСМ.
           Декларираните от правителството изисквания всъщност дават една публична конкретика на заложеното в Договора. Той отдавна е подписан, приет е от Парламентите на двете държави, и сега остава да бъде изпълняван. Не искаме нищо ново, нищо страшно или обидно – просто се изброяват писмено и конкретно въпросите, по които очакваме да се действа, за да спре шикалкавенето и интерпретациите от македонска страна. Както в договора, така и в РП изрично е акцентирано върху факта, че България винаги е подкрепяла и ще продължи да подкрепя РСМ, включително за приемането й в ЕС, както и че признаваме правото им на самоопределение. Изброените изисквания не са много, но за сметка на това са честни и справедливи – да се извади

 наяве истината за историята ни,

 да се реабилитират репресираните от тоталитарния комунистически режим българи, да се осветлят агентите на югославските служби, да спре езикът на омразата, да няма претенции за измислено малцинство, да се признае произходът на езика, да се работи в Комисията и да се сложи времева рамка за изпълнение на всички тези договорености. 
            Защото, за да може в преговорния процес да бъдат изискани и реализирани желаните от нас реформи в обществено-политическият живот на РСМ, преди това трябва все някога и някъде да бъдат формулирани исканията ни в тази посока, като база за тези бъдещи реформи.

            Твърдата и ясна българска позиция е приоритет пред нас като държава, за да можем да следваме нашия национален интерес. Но тя същевременно е от най-съществено значение за македонските българи – тези, които продължават да пазят своя български дух, които помнят българските си корени и чувстват България като своя майка-закрилница. Десетилетия наред те очакват подкрепа и закрила от нас, очакват да демонстрираме пред света, че не сме ги забравили и изоставили, и че се грижим за техните права, както и за паметта на дедите им. В РП въпросът за тяхното положение почти не е застъпен, но цялостният дух на исканията ни е в тяхна полза и изпълнението на договореностите постепенно ще създаде предпоставки да могат те да усетят международна подкрепа от страна на своята национална държава-майка за отстояването на своята идентичност и за своята ежедневна борба с македонизма, която те много трудно могат да водят сами, изправени срещу цялата държавна машина и всички сърбокомунистически медии в страната си. Когато митовете бъдат развенчани и истината излезе на бял свят, те ще могат много по-лесно и открито да заявяват, че са българи, ще могат по-свободно да участват в политическия, културния и икономическия живот на страната си. 
             И не на последно място, българите в Македония ще придобият самочувствието и силата да изискат своите граждански права – да бъдат посочени изрично като отделна народност не само при бъдещите преброявания на населението, но и в преамбюла на конституцията на РСМ, като един от държавотворните народи, изброени в него, който реално е дал най-много жертви и има най-съществен принос за реализирането на концепцията за свободна и независима Македония, за разлика от някои от другите по-малобройни етнически групи (като бошняци, власи, сърби, турци и цигани).

              Много често се казва, че за да могат македонците да приемат истината за своя произход си и да ни припознаят като братя, трябвало държавата ни да стане за пример. Една държава става за пример, когато е силна – с икономиката си, с армията си, в науката, културата, спорта, но най-вече в отстояването на националните си интереси. Така, както мнозина у нас се възхищават на сърбите и гърците, които „си пазят своето“, така и България ще стане силна, когато прави именно това, а не когато вдига ръце и предава своите граждани и истината за своето минало, поради някакви неясни причини. 

             На всички противопоставящи се на българските национални интереси „либерали“ трябва да стане ясно, че гражданите на РСМ не са малоумни, нямат нужда от „специални грижи“ като за бавно развиващи се – те са напълно нормални, имат си собствени интелектуалци, учени, политици. Те не са и наш „по-малък брат“, който вечно трябва да дундуркаме и толерираме, напротив – те са самостоятелна държава, която уверено следва своя път към голямото европейско семейство и не ни отива на претенциите за демократичност, цивилизованост и висши ценности 

да ги третираме като хора, които не са узрели да им бъде казана истината, 

които нямат емоционален и интелектуален капацитет да я чуят и приемат, и за чиито крехки чувства и обърканост трябва непрекъснато да мислим. Точно обратното – трябва ясно да им покажем, че ги възприемаме като пълноправен партньор, а не като някакво непълноценно племенно обединение от нестабилни индивиди. 
             И може ли всъщност някой да отговори какво още трябва да чакаме, и най-вече – защо? Защо да допускаме поддържането на лъжи в ЕС? Защо да проявяваме търпение към несекващите прояви на българомразство? То е в основата на тяхната държавна доктрина, което няма как да способства за сближението ни, а нали уж всички това искаме? 
             Един пресен пример - техен национален празник е 11-ти октомври, на която дата един посърбен българин от родители-сърбомани, Душан Наумовски, застрелва в гръб приятел на баща си - Петър Колев, местен българин от с.Смилево, роднина на Даме Груев, баща на три деца, и това те приемат като пукването на „първа пушка“ срещу българската окупация. Всяка година (дори сега, при Заев и Пендаровски) на тази дата на държавно ниво се лее пропаганда, лъжи и ненавист спрямо България, съчетани с прослава на комунизма, партизаните и Титова Югославия. Само че, 

титовизмът и българофобията нямат място в ЕС

 Македонизмът е болест, а ЕС е лечението и ние трябва да влезем в ролята на медици, които да помогнат на пациента. Учебниците трябва да бъдат променени и от тях да отпаднат всички фалшификации и обидни за българите постановки. И да се каже ясно колко и какви всъщност по народност са били партизаните, в кои части на Македония са действали и през кои години, и кой всъщност реално е изгонил германските нацисти от Македония.
            Някои изтъкват като довод за изоставянето на настояванията ни за приемане на историческата истина това, че в Европа не знаели причините за разногласията ни на историческа тема с Македония и не разбирали нашия спор, затова трябвало да се откажем от него с благороден компромис, така щото да не се покажем като „назадничави“ пред останалите „напредничави“ държави. На тях можем да кажем, че точно сега е идеалният момент 

да запознаем „Великите сили“ на Запад с нашата история,

 да научат за великия български цар Самуил, за непримиримите ни революционери, за езика и азбуката ни. Това познание ще обогати съвременната европейска цивилизация и ще допринесе за увеличаването на международния престиж на страната ни, както и за засилването на интереса към нея, от което можем да извлечем само ползи. Или имаме някакви комплекси и предпочитаме срамежливо да пазим славното си минало само за вътрешна употреба? 
             Всъщност, в Европа много добре познават естеството на проблема, защото именно техните национални интереси и решения са причината за неговото съществуване. И съвсем не е случайно, че след Берлинския конгрес, точно в Македония местното население създава една песен, в която Европа бива наричана „блудница Вавилонска“.

            В заключение, ще изтъкнем за пореден път: трябва на първо място да бъде поставена истината, защото тя е тази, която ще счупи оковите. Още от митичните времена на Прометей, познанието е силата, която освобождава потиснатите и дава поле за изява на личните и народностни качества. Българският народ е доказал това не толкова отдавна – след векове на кръвопролитни борби с поробителя, единствено Възраждането на неговия дух чрез образование и познание за собствената му историята е дало възможност да се постигне както еманципацията на нашата църква, така и политическото ни освобождение. Истината е пътят, по който и РСМ ще може да стигне 

до събуждане, до възраждане от мракобесието на комунизма,

 а след това полека ще дойдат и останалите елементи от утвърждаването и просперитета на държавата – развитие на икономиката, културата, инфраструктурата и присъединяването към ЕС, за всеки един от които ние ще подадем своята братска ръка.
            За финал, ще отправя отново две препоръки.
            1. Комисията за разглеждане на историческите въпроси да бъде с обновен състав, да бъде постоянна (да заседава всеки ден) и с прозрачност на дискусиите, посредством интернет. Всяка седмица, или най-много месец, да отчита пред двата кабинета и пред обществото в двете страни свършената към момента работа, както и план-програмата си за следващия период.
            2. По отношение на езика – може би е прекалено от наша страна да се изисква в документите на ЕС специално обозначаване със звездичка и обяснение под линия, че „македонският“ всъщност е наименованието, което РСМ използва за приетата от тях за държавна употреба друга норма на българския. Това може да бъде избегнато, като РСМ излезе с декларация пред държавите от ЕС, в която да бъде разяснен произходът на „македонския“ език от няколко местни български наречия, кодифицирани през 1945 г., да бъдат изтъкнати приликите с литературния български език от гледна точка на лингвистиката и бъде пояснено, че винаги и навсякъде, където ще бъде употребяван терминът „македонски език“, следва да се разбира една различна норма на българския език. Така, както има „американски английски“, „новозеландски английски“, „белгийски френски“, „канадски френски“, „австрийски немски“ и прочие териториални разновидности на много езици, така да бъде възприето и названието „македонски български“ за езика, който е приет за литературна норма в РСМ.

Методий Иванов, потомък на македонски революционери, "Фактор.бг"