За кожата на Соня Колтуклиева. КАКВО СЕ СЛУЧВА ЛИ?

- Съдът пусна бияча на Соня Колтуклиева по политически причини. За да отърве Михаела Доцова - фаворитка на сивия кардинал Копринков, от необходимостта да хвърли оставка.
- Съдебната система у нас винаги е с управляващите и обслужва силните на деня.
- Според анонимния съдия Колтуклиева не се е наранила заради удар от гарда. Вероятно се е самонаранила в самоотвержената си симулация. Дали щеше да постанови същото, ако ставаше дума за майка му? И дали човек симулира, падайки по гръб на тротоара, удряйки главата си?
- Обществото и съдът очевидно застанаха на страната на НСО и оправдаха насилието над жени. Обществото е оскотяло. Хората изведнъж се загрижиха за "протокола" и че не трябва да се отварят вратите на охраняван автомобил. Всъщност журналистите, а и обикновените граждани, имат право да отварят всяка врата на властта, особено ако е платена с нашите данъци.
- Кефите се на НСО? На кортежите, дето ви мачкат по кръстовища и магистрали? Имплицитно мнозина си мечтаят да са с привилегии и ескорт. Разпознават се за "охранявани лица". Избиват комплекси.
- За 24 часа всички станаха експерти по журналистика и държавна охрана. Всички узнаха и предвидиха какво би се случило в САЩ при аналогична ситуация - Колтуклиева най-малкото е щяла да бъде разстреляна...
- Обществото съжалява, че Колтуклиева не е разстреляна и жали за стресираната председателка на Народното събрание Михаела Доцова. Обществото обича да проявява мазохизъм в озлоблението си. Виртуалните глутници са страховита полиция на мисълта. А журналистите са по-мразени от политиците и мутрите, което си е някаква българска особеност.
- Тук опорката е, че Соня Колтуклиева не е журналист, защото била на "Боко и Шиши" (а вие чии сте, ничии, а може би НИКОИ?!). И много нахална. Не е достатъчно любезна към политиците. Възхитително е, че неграмотни илитерати и всичколози, които името си не могат да изпишат правилно дори, раздават оценки кой е журналист и кой не е.
- Менторът на Михаела Доцова - Николай Копринков, успя да активира целия тролски апарат на управляващата партия в защитата на невинния гард и стресираната Доцова. Появиха се и фейсбук групи "Аз съм Мартин Варадинов", което си е отделна тема за реферат по народопсихология.
- Мартин Варадинов просто си вършел работата, но Соня Колтуклиева няма право да си върши нейната и да задава напълно резонни въпроси. Що така?
- В пристъпи на радевизъм новата клиентела (която иначе се самоопределя като суверенистка) бързо забрави, че именно Михаела Доцова отхвърли провеждането на референдум за българския лев. Забрави и че тя бе висш административен кадър в сваления с протести кабинет на Росен Желязков.
- Тази жалка история е показателна за масовото обуначване на критично високи маси от населението покрай злоупотребата със социалните мрежи. Фейсбук извади демоните на светло. Дали в Китай, Турция, Русия и други страни не са прави, че го забраниха?
- Видях хора, които познавам и ценя, да се давят от омраза към Соня Колтуклиева. И да пренасят омразата си към всеки, който дръзне да я защити или поне да изкаже съжаление, че е била просната на тротоара от мускулест държавен гард. Превърна се във въпрос на чест и инициация да минеш през социалките и да я обругаеш. Парола за политкоректност.
- Как работят механизмите на колективната бесовщина? Дали тази жена (която не е безгрешна, както всеки един от нас) е най-голямото зло? И дали ако хората, които познавам и ценя, след време прочетат обидите и епитетите, които са изсипали по неин адрес, ще се почувстват горди от себе си?
- А какво да кажа за другите, страхливците, които замълчаха? За да не разсърдят Радев и "хилядите си последователи". Да не кривнат случайно от тренда.
- Ето това е най-тъжното в този сюжет - налагаме си автоцензура, понеже непрестанно трябва да угаждаме на някакви "последователи", да трупаме безсмислени лайкове и да чешем егото си, че сме харесвани...
- Вятър и мъгла е това, приятели и неприятели. Докато не пипнеш човека, не видиш очите му, не чуеш гласа му, всичко е измама. А предателство спрямо принципите ти е да спестяваш неудобни истини, защото няма да бъдеш акламиран от анонимната онлайн тълпа. Или поне така е в моята остаряваща глава...
- Журналистите, каквито и да са, не са нашият враг. Те са функция, симптом за обществените болести. Пълна идиотщина е да заставаш срещу журналист заради перхидролена секретарка, спусната с парашут за председател на Народното събрание.
- А какво е да мериш на око подметката на маратонките на падналата Колтуклиева? Да се подиграваш, че стискала до последно телефона си? Пожелавам ви на тая възраст и вие да бачкате с подобна страст, вместо да хейтите от дивана който и каквото ви падне.
- Соня Колтуклиева е мой стар боен другар и колега. По кардинални въпроси изповядваме напълно различни позиции, но нямам никакви притеснения да застана до нея, тъкмо когато е стигматизирана от "общественото мнение". Данък обществено мнение през целия си живот не съм плащал. Накъдето и да е отивала тълпата, тръгвал съм наобратно (по Буковски) и съм горд с това, въпреки че ми е струвало твърде скъпо. На моите години е късно да се променям.
- В такива моменти винаги си припомням репликата на Цеко Цеков от "Кълбовидна мълния" на Иван Радоев: "Не успях да бъда Джордано Бруно, поне да си остана Цеко Цеков..."
Недялко Недялков, "Факла"



































