В началото на април хиляди руски граждани, закъсали на различни места по света, можеха да наблюдават на телевизионните екрани как Русия изпраща на помощ 11 самолета - само че не на тях, а на Сърбия.

Ясно, че евакуацията им едва ли би била ускорена, дори ако Москва не помагаше на сърбите. Но вътрешната аудитория явно не оцени широтата на геополитическия жест.

Неговото въздействие върху външната аудитория - западната или балканската – също предизвиква въпроси.
Пристигането на 87 руски военни и 16 единици армейска техника в Сърбия и Босна не предизвика обичайната буря нито в световните, нито дори в местните медии.

Епидемията показа, че "търсенето" на Русия на Балканите пада и се замества от други държави, а без него на Москва ще й бъде сложно да се придържа към своята обичайна политика в региона, за да продължи да създава илюзията за активно присъствие с минимални разходи.
Полк и 17 хиляди

Пандемията от коронавируса ще промени света, но това засега не засяга руската политика на Балканите. Тук Москва действа по същите шаблони, които вярно й служат не едно десетилетие.
Помощта трябва да се предоставя в 

режим "спецоперация": 

стремително, военизирано, но евтино и да се представи така, че ЕС да изглежда тромав и равнодушен, а Русия и президентът Путин – по-големи патриоти, отколкото самите сърби.

Затова и изобщо не беше поставен въпросът дали да не се предложи помощ и на албанците, хърватите или босненските мюсюлмани – това щеше да противоречи на дългогодишната линия на Москва във всеки балкански конфликт да заема страната на сърбите.

Не беше предложена помощ и на двете страни, които отскоро са членове на НАТО – Черна гора и Северна Македония.
А и да си признаем - никоя от тези страни не се подреди на опашка за руската помощ. В голяма степен защото те възприемат Русия изключително като съюзник на сърбите.

Сега Москва би могла да се възползва от редкия момент с неговата обща и неполитическа заплаха, за да диверсифицира връзките си в региона и да започне диалог с други, несръбски сили. Но това не се случи: оказа се по-просто да се експлоатира привичната тема за "историческото братство със сърбите".

Традиционен остана и руският подход към съдържанието на помощта: тя трябва да изглежда ефектно, когато я показват в местните медии, а реалната полза от нея е второстепенен въпрос.

Отчитайки исторически позитивния образ на руския войник сред сърбите, едва ли патриотичните сръбски медии биха се въздържали да покажат руските офицери, рапортуващи как превантивно са дезинфекцирали някое училище или болница.
И тогава  би изглеждало даже някак неучтиво, да се задава въпрос доколко е нужна тази дезинфекция, още повече с масовото привличане на военни от чужда държава.

Цветистите благодарности на Сърбия за всяка помощ са разглезили Русия дотолкова, че тя е загубила всякакво 

чувство за пропорции

В дните, когато Евросъюзът даде на Сърбия 15 милиона евро за борба с епидемията, компанията "Югоросгаз", която е 50% собственост на "Газпром", с гордост съобщи, че е дарила на сръбското Министерство на здравеопазването цели 2 милиона динара – около 17 хиляди евро по днешния курс.

Когато компания, която "седи" върху няколко газопровода, разпределителни мрежи и износ от 2 милиарда кубически метра руски газ годишно, се хвали, че е дарила 17 хиляди евро – това е прекалено дори за захарно-сиропираната дружба между Русия и Сърбия.

Сръбската "щерка" на "Сбербанк" поне засега не е загубила до такава степен връзката с реалността и деликатно премълчава размерите на своето дарение за закупуването на респиратори.

Бившият държавен нефтен монополист НИС, който сега принадлежи на "Газпром Нефт", традиционно предостави безплатен бензин за пожарната, милицията и бърза помощ.

Още в началото на века проевропейски настроените сърби иронизираха, че Русия може да предложи на страната им само нефт и военни. Оттогава измина повече от десетилетие, върху света се стовари невижданата напаст на коронавируса, а Русия още продължава да помага на Сърбия с нефт и военни.

Единственият залог 

Всички тези проблеми съществуваха и преди, но в миналото прекалената и неискрена благодарност на сръбските власти помагаше те да бъдат маскирани.

Чиновници от всякакви нива хвалеха всяка дреболия получена от Русия, държавните и проправителствените медии се състезаваха с тях в хвалбите.

Хвалеха ги, защото това се харесваше на избирателите и им помагаше да "избият" нови порции помощи и отстъпки от Запада, опасяващ се от засилването на руското влияние на Балканите.
Но този път всичко се случи по различен начин.

Сръбското ръководство и президентът Вучич не се отказаха от своята обичайна стратегия – продължиха да шантажират Евросъюза с геополитически заигравки настрани. Но този път ударението в славословията беше не върху Русия, а върху Китай.

Китай стана първата страна, която Вучич помоли за помощ в борбата с епидемията. При това помоли така, че за руската помощ, по същество, не остана място.

Ако Китай, по думите на сръбския президент, е единственият, който може да помогне на Сърбия, къде се натиска Русия?
След риториката последваха други жестове. Вучич лично отиде на летището да посрещне самолета с хуманитарна помощ и шестима китайски лекари.

Със сълзи на очи той целуваше китайското знаме, и без изобщо да се притеснява, че преиграва, се разля в такива похвали към китайците, все едно тези шестима лекари за един ден ще излекуват цялата му страна.

Когато след две седмици се стигна най-накрая до пристигането на руската помощ, Вучич вече го нямаше на летището и никой не проля сълза.

Макар че 87 руски военни с техните КамАЗи явно можеха да осигурят на сръбския президент много по-ефектен фон за телевизионните камери, отколкото шестимата китайски доктори с комплектите марлени маски.

Постепенно към уличните билбордове с благодарности към китайския народ и лично към президента Си Дзин Пин се добавиха и благодарности към Русия, сръбските държавни медии започнаха да отделят добронамерено внимание и на руските военни, а в края на април ги прие самият Вучич, който им прочете реч на руски език.

Но въпреки това беше видимо, че с превъзходната степен в риториката на сръбските власти, която преди беше руски монопол, сега къде-къде по-щедро се обсипват китайците.

За Белград "замяната" сработи успешно и за вътрешната, и за външната аудитория. 
В любовта на сръбското общество към Русия, самата Русия винаги е била второстепенен елемент, а главният – неприязънта към Запада.

На масовия сръбски избирател му се иска някак си да натрие носа на Брюксел и Вашингтон.
Ако Китай се справи с това по-успешно, отколкото Русия, то сръбският избирател ще започне да се радва на дружбата с Китай.

Реакцията на Запада също устройва Белград. За броени дни след целуването на китайското знаме, ЕС включи Сърбия в общоевропейските програми за борба с коронавируса, обеща и 15 млн. евро за неотложни нужди,  още 78 млн. евро  ще бъдат преразпределени от други програми за възстановяването на сръбската икономика.

Само преди три години, когато спомените от Крим и Донбас бяха още свежи, неочакваната поява на 87 руски военни в Белград щеше да бъде забелязано в света.

А сега почти не им обърнаха внимание, всички гледаха, възмущаваха се и бързаха да противодействат на меката сила на китайските доктори и билбордовете със Си Дзин Пин.

При такава пределна ефективност, можем да не се съмняваме, че Вучич и по-нататък ще "натиска" в китайското направление.
Тази тема прекрасно ще "прозвучи" в Брюксел и Вашингтон, чиято подкрепа е толкова необходима на Вучич в преговорите за Косово.

Сърбия вече излиза на водещи позиции по китайски инвестиции на Балканите, сръбските полицаи активно се обучават от китайските си колеги, а през тази година Китай се готви да отнеме главния и любим коз от Русия  и ще проведе със Сърбия 

съвместни военни учения

От двете дългогодишни опори на руското влияние на Балканите - нефтът и военните - нефтът поевтиня, а руските военни ще бъдат сменени с китайски като по-впечатляващи.

Докато сръбското ръководство активно диверсифицира своите външни връзки, Русия, както и преди, не е готова да се откаже да разчита единствено на сърбите и да спре да залага изключително на Вучич.

Руските власти бързат да го защитават от сръбската опозиция, от международната критика, от обвиненията в авторитарно управление и даже от собствените руски медии.

За главен и едва ли не, единствен, гарант на интересите на Русия в региона е избран политик, който целува китайското знаме, използва аргумента за руска заплаха при преговорите си със Запада и смята, че Вашингтон е най-добрият посредник в решаването на косовския конфликт.

Този политик все по-малко разбира какво толкова ценно е готова да му предложи Москва и във всеки момент е готов да спре потока с възторзи по неин адрес.

И тогава ще се разкрие печалната картина - колко реално струва руското влияние на Балканите  – без местните ретранслатори и усилвател.

Максим Саморуков, Карнеги център

Превод: Faktor.bg