Любиша Блажевски: Не липсата на пари, а липсата на морал убива здравеопазването

Д-р Любиша Блажевски завършва Медицинския университет във Варна. Специалист по ортопедия и травматология. От 2011 г. до 2024 г. работи в Клиниката по ортопедия и травматология на варненската болница "Света Анна". Сега извършва прегледи в Клиника "НОВА" - Варна, а операции в болница "Еврохоспитал".
Народен представител от парламентарната група на политическа партия „Величие“, член на Комисията по здравеопазване. Д-р Блажевски не само подкрепя от началото, но и присъства на всеки един от протестите на младите лекари и специализанти. Категоричен е, че младите специалисти виждат повече бюрокрация в системата и по-малко перспектива за професионалното си израстване, а е така, защото държавата превърна медицината в бизнес, а не в мисия.
Здравеопазването не е стока, а обществена отговорност, казва още депутатът, според когото държавата не планира стратегически нищо в сферата, а болници у нас се откриват, не защото от тях има реална нужда, а под политически натиск. Не може система, в която корупцията е структурен принцип, да се лекува с пари.
Лекарят е човекът, който остава, когато политиците си тръгнат, убеден е д-р Блажевски. С него продължаваме разговорите с представителите на парламентарно представените партии в Народното събрание в опит не само да видим картината на българското здравеопазване през техния поглед, но и да разберем има ли то бъдеще. Важно е, защото те са хората, от които зависи как функционира българското здравеопазване. Въпросите са едни и същи за всички. Важни са отговорите.
Д-р Блажевски, липсата на кадри в здравеопазването е сред най-тежките проблеми, които вещаят криза. Какво е решението му?
България е сред водещите страни в ЕС по емиграция на лекари и медицински сестри. Средната възраст на практикуващите медици надхвърля 53 години, а редица специалности, например, патоанатомия, инфекциозни болести и педиатрия са пред изчезване.
Липсата на кадри се задълбочава през изминалите 10–15 години. Общинските болници са оставени на оцеляване, тъй като получават минимално възнаграждение за разлика от частните болници. Не може в София да има 200 болници, в малките населени места да има само една, а в по-малките нито една. Спешните центрове са почти на изчезване.
Не е допустимо в София с 2 милиона жители да има 10 екипа на спешна помощ, във Варна 5 екипа, а в малките населени места често да липсва екип. Причината е не само в ниските заплати, а и в унизителната административна среда, корупцията в конкурсите и липсата на ясни пътеки за кариерно развитие.
Властта замества реформата с ПР кампании и палиативни увеличения на възнагражденията, които не решават системния срив. Необходима е национална кадрова карта и преформатиране на финансирането така, че всяка болница и медицински център да се превърнат в обучителен и професионален център за младите кадри.
Необходим е закон за кариерно развитие на медицинските кадри, данъчни и жилищни стимули за млади лекари в региони с недостиг, както и създаване на държавен фонд за специализация в чужбина с договор за задължително завръщане.
Имате ли визия как да привлечете младите лекари и фармацевти, които бягат в чужбина или избират административна работа?
Младите специалисти виждат в системата повече бюрокрация, отколкото професионална перспектива. Държавата превърна медицината в бизнес, а не в мисия. Административните структури и фармацевтичните лобита изсмукват кадри от лечебната практика, превръщайки ги в чиновници.
Младите специалисти трябва да се върнат чрез професионална сигурност, а не чрез лозунги. Необходима е национална програма "Млад лекар в България" с гарантиран доход и наставничество, предоставяне на квартири и преустановяване на практиката младите лекари да бъдат използвани като медицински сестри. Нужно е публично-частно партньорство за модернизация на университетските болници и въвеждане на задължителен държавен стаж по региони, финансиран от бюджета.
Смятате ли, че е нужна промяна във висшето образование в България и каква да е тя?

Медицинското образование страда от теоретизация, остаряла база и липса на практическа подготовка. Университетите са оставени без реална връзка с болничната практика. Образователната реформа е блокирана от административен консерватизъм и непазарно финансиране.
Образованието е стратегическа инвестиция, не разход. Необходимо е създаване на мрежа от университетски клиники с общи стандарти за обучение, въвеждане на акредитация, обвързана с реална практика и резултати, промяна на учебните програми с акцент върху превенцията, дигитализацията и спешната помощ, по-активно използване на парамедици с удължаване на обучението им с една година и включването им в спешната помощ, както и отпадане на таксите в университетите за медицински специалисти.
Доболничната помощ е няколко нива под болничната, което прави профилактиката у нас неефективна. Как може да се реши това?
Доболничната помощ е гръбнакът на превенцията, но е оставена с недостатъчно финансиране и без уважение. НЗОК стимулира болничните дейности, а не профилактиката. Общопрактикуващите лекари са претоварени, а пациентът се превърна в счетоводна единица. Здравето не започва в болницата, а в кабинета на личния лекар. Необходимо е да се въведе финансов приоритет за профилактика и ранна диагностика, създаване на мобилни екипи за селски и труднодостъпни райони, електронно досие с интегрирани профилактични индикатори и активна комуникация между доболничната и болничната помощ.
Болничните заведения са неравномерно разпределени. В няколко от районите са концентрирани голям брой лечебни заведения и специалисти, в други те буквално липсват. В едни райони леглата са празни, а в други няма въобще болници. Има ли решение?
Налице е дисбаланс между болнична инфраструктура и регионални потребности. Държавата се оттегли от стратегическото планиране. Болниците се откриват, не защото от тях има нужда, а заради политически натиск. Необходим е териториален баланс и възстановяване на държавния контрол.

Нужно е създаването на национална карта на здравните услуги със задължителен характер, съобразно нуждите на населените места да се разкриват здравни заведения, ограничаване на лицензите в пренаситени райони и дофинансиране на областните болници както и държавно финансиране за общински болници в периферни зони.
Много са болниците в тежко финансово състояние, с остаряла материална база и липса на съвременна техника. Как може да се реши проблемът?
Повече от половината лечебни заведения са с дефицит поради хронично лошо управление и недофинансиране. Болниците се третират като търговски дружества, което е правен и морален абсурд. Здравето не е стока, а обществена отговорност. Необходима е промяна в Закона за лечебните заведения – премахване на търговския статут, финансов надзор и публичен одит на болничните бюджети, както и модел за държавно субсидиране по социални критерии.
България е първенец в Европа по брой на болничните заведения на глава от населението и е необходимо да се редуцира тази бройка, за да се организира здравеопазването според населените места. Не е нормално при намаляване на населението с 10% от 2023 г. броят на болничните легла да нараства и да се концентрира в големите градове.
Нужно е закриване, консолидиране и преструктуриране на болниците, тъй като увеличаването на леглата с 4,1 хиляди за последните десет години е гаранция за държавна корупция и източване на здравната каса. Няма контрол над болниците – за сравнение, преминалите пациенти са нараснали с 8% само за една година.
Аналогичен проблем – неравномерно разпределение на аптеките на картата на България. Каква е алтернативата за селата и малките градове?
Селата и малките градове са без достъп до аптеки, което поставя в риск хронично болните хора. Пазарният модел остави здравната карта без социален контрол. Фармацевтичната мрежа е обществена услуга, не частен лукс. Нужно е създаване на държавно гарантирани аптеки в малки населени места, подвижни аптечни звена и регулация на ценовата надбавка по региони, съобразно бедността на населението.
Какво е мнението ви за онлайн търговията с лекарствени средства (включително и отпускани по НЗОК),както и за налаганата в момента възможност за вендинг машините?
Технологиите могат да улеснят достъпа, но и да отворят врата към злоупотреби. Липсата на законова рамка създава хаос, рискове за безопасността и нерегламентирана реклама. Дигитализацията трябва да бъде регулация, не анархия. Необходим е закон за дистанционна продажба на лекарства с висок стандарт за сигурност и национален контролен портал за онлайн търговия.
Защо липсва ясен стандарт за качество на медицинските услуги, подкрепян от дигитализация и ефективна борба с корупцията и злоупотребите? Планирате ли конкретни действия и в тази посока?
Качеството е неясно понятие в системата – няма индикатори, няма контрол. Дигитализацията бе компрометирана от частни интереси и липса на прозрачност в обществените поръчки. Борбата с корупцията започва със стандартизация и електронно управление. Нужно е въвеждане на национален стандарт за медицинско качество с ежегоден одит, електронна система за отчетност на всяка клинична пътека и антикорупционен инспекторат към Министерството на здравеопазването с реални правомощия.
Кои са вашите пет каузи, зад които заставате, за да промените поне нещичко в сектор "Здравеопазване"?
Кадрово възраждане и държавна политика за младите медици, подобряване на условията на труд, достойно заплащане и битово осигуряване.
Премахване на търговския статут на болниците.
Национална стратегия за профилактика и равен достъп в малките населени места.
Дигитализация и прозрачност на системата.
Възстановяване на държавния суверенитет над здравния сектор.
Българите масово не вярват на лекарите, както и на политиците. Бъркат ли?
Българите масово не вярват на политиците, а покрай тях без вина недоверието се стоварва и върху лекарите. Ето и пример. Демагогия е да се вдигат здравните такси, заради увеличението на заплатите на младите специалисти и това в система, която поглъща милиарди. Но в здравеопазването демагогията отдавна не е просто реторика, а начин на управление.
Но докато политиците често обещават и забравят, лекарите, сестрите и младите специалисти всеки ден влизат в битка за човешкия живот, въпреки мизерните заплати, липсата на техника и безразличието на държавата. Те не стоят зад източените бюджети, нито зад фалшивите "реформи", които се раждат в кабинетите на властта. Истинските медици не са част от корупционната система, те са нейни жертви, които въпреки всичко продължават да лекуват. Младите лекари, които още не са избягали, го правят не заради пари, а заради вярата, че медицината е дълг, а не бизнес.
Днес политиците обявяват с фанфари, че повишават заплатите на младите специалисти, а в същия момент тихомълком увеличават здравните вноски. Лозунгът е благороден: "инвестиция в бъдещето на българската медицина". Реалността е друга - класическа подмяна. Вместо да се реформира системата, която поглъща милиарди без отчет и ефект, се товари гражданинът. Така се създава илюзия за грижа, докато същите структури, които години наред източват бюджета чрез фиктивни клинични пътеки, болници фантоми и корупционни схеми, остават непокътнати. Вместо да има прозрачност в разходите и контрол върху обществените поръчки, държавата хвърля пари в черна дупка, а след това обяснява, че "трябвало да се вдигнат вноските".

Парадоксът е, че от всеки допълнителен лев, който влезе в системата, най-малка част достига до реалните лекари и сестри, които държат здравеопазването живо. Те не искат подаяния, а условия, в които трудът им се цени, а не се използва за политически пиар. Истината е, че не липсата на средства, а липсата на морал и контрол убиват системата. Българското здравеопазване не е бедно, то е разграбено.
И докато властта прикрива бездействието си зад фрази за "повишаване на качеството", пациентите плащат двойно – веднъж с парите си, втори път със здравето си. Заключението е еднозначно: няма как една система, в която корупцията е структурен принцип, да се лекува с повече пари. Тя се лекува с истина, отчетност и уважение към труда на онези, които наистина спасяват животи. А докато политиците използват заплатите на младите специалисти като параван за нови данъчни тежести, доверието между обществото и медицината ще продължи да се руши – не заради лекарите, а заради държавата, която ги предаде.
И когато обществото казва "не вярвам на лекарите", то често стреля по тези, които най-малко заслужават това. Защото зад умората и мълчанието им стои всеотдайност, която не се купува и не се назначава с постановление. Лекарят не е държавата. Той е човекът, който остава, когато политиците си тръгнат. И докато има такива хора, надеждата, че България може да се излекува, още не е изгубена
Гергана Караилиева, "Фрамар.бг"